Но не само досадата му възпря групата; напрежението в нея, изтъкано от боязън, от нетърпението да се свърши по-бързо, а може би и от неясен срам, потискаше желанието за излишни разговори. Всъщност тази ритуална информация бе отдавна позната на цялото население точно така, както бяха му познати речите на служителите от социалното управление при сватбите, ражданията и погребенията. А и шестимата в чакалнята, навършвайки определената възраст, вече знаеха какъв подарък щеше да им поднесе тяхното районно бюро и все пак се оказаха изненадани с деня и часа. Както обикновено успява да ни изненада и смъртта, колкото и да се смятаме подготвени за нея. Единствен шишкото, който дразнеше с показното си безгрижие, отново се размърда на стола си. Запита с изтънен до момчешки тембър гласец:
— А имало ли е случай някой да бъде възкресен?
Служителят превърна досадата си в недоумение.
— Как така? Кога?
— Там, където ни пращате. В Бъдещето.
Толкова идиотски въпрос сигурно би объркал всекиго, но този служител на народа очевидно притежаваше добра школовка в общуването си с него.
— Виждам, че ви е весело, а това говори добре за вас.
— Значи не ни давате никаква гаранция, така ли? Ами ако бъдещето не ни ще?
— Вижте какво — сряза го служителят. — Подобни провокации или да ги наречем по-меко — шеги, тук са неприемливи. С тях не на мен пакостите, на другарите си пакостите.
Шишкото обаче не се почувствува „срязан“, а победител, доказвайки му, че не е толкова лесно да се общува с народа, колкото той може би си е въобразявал. Ухили се:
— Напротив, помагам им, успокоявам ги. Щом не е сигурно, че ще бъдем възкресени, за какво да се натягаме толкова?
Служителят се изпъна в погребалния си костюм, съобразявайки дали това е протегната за помирение ръка, или нова подигравка, но Лазар Донин не му даде време да го досъобрази.
— Нали имаме право да се откажем?
И сепна всички с въпроса си. Явно за тази възможност никой не бе мислил. Изгледаха го с ококорено недоумение.
Лицето на служителя сякаш се вкамени като при последния поклон пред покойника, но то можеше да е и от нов прилив на досада.
— Разполагате с това право до следващите двайсет и пет години, когато отново ще бъдете извикан по редовния път. Имайте го предвид: чак след двайсет и пет години! И ви моля настоятелно да го обсъждате в себе си и за себе си, не в групата! Ако вземете такова решение, явете се при мен да подпишете декларацията!
Той посочи вратата, откъдето бе излязъл, а с тона и със скръбното си безразличие нанесе доста жесток удар върху себелюбието на суперинтелектуалеца Лазар Донин. Служителят бе загрижен единствено за групата, не за отделния индивид.
— Аз само така, за потвърждение — измърмори почти унизено Донин. — Понеже не го казахте.
— Извинете, пропуснах. Сигурно защото нямаме досега подобни случаи — отвърна служителят и излъга. Донин знаеше няколко случая. — След двайсетина минути ще започнат извикванията. Желая ви успешно представяне.
Донин отмъстително изгледа гърба му, решил още в следващото си излизане по холовизията да вмъкне критична бележка за реда в районните бюра за информация на бъдещето. Защо този наистина исторически момент в живота на човека трябваше да го заварва неподготвен, защо трябваше да му се четат погребални слова с погребални физиономии, имитиращи тържественост? Весел човек трябваше да се появява при тях, ей като шишкото на отсрещния фотьойл…
Втората жена в групата — също от петдесетгодишните — веднага хукна към тоалетната, боейки се да не я изпреварят. Момичето викна обезпокоено подире й:
— Моля ви, не се бавете! Не знаем реда на извикването.
Донин поиска да се засмее заедно с другите мъже, но внезапно изпита потребност да се види в огледалото. Жените му казваха, че е красив мъж, той също обикновено си се харесваше и един поглед в огледалото може би щеше да му вдъхне същата увереност, както в гримьорната на холовизията. Странното бе, че имаше нужда от кураж. А защо? Та нали всяка седмица се явяваше на живо с триизмерния си образ пред целия народ! И знаеше отлично кой го гледа, и знаеше, общо взето, как го възприемат! Двайсет и петгодишен, бе се явил в същото това студио като храбър участник в една забавна игра, а ето че на петдесет, на върха на мъдростта и известността си, бе го обзело непривично му безпокойство!