Той стана да се поразтъпче, огледа чакалнята. Някога тя, още в началото на акцията, бе обзаведена импровизирано, бедничко. Сега крещеше с лукса си, навярно за да внушава могъществото на бюрата за социално управление. Той отиде до вграденото в стената барче, набра кода на кафето и само след миг лентовият транспортьор избута на подставката чаша кафе, което също крещеше с всичките си аромати.
— Извъртете и на мен едно кафе, наборе — фамилиарно се обади шишкото. — Вие сериозно ли мислите да се отказвате?
Донин му подаде своето кафе, повторно набра кода.
— Казах вече; запитах го само защото изпусна това положение от правилника. Ще ми говори за равенство и свобода, пък изпуска най-важното!
Служителят може и да не бе го изпуснал нарочно. В края на краищата едва ли съществуваше човек на Земята, който да не знаеше, че всеки гражданин има право три пъти в живота си — на двайсет и пет, на петдесет и на седемдесет и пет години да му бъде направен холографски филмов запис — нещо като цялостен и в развитие физически и духовен портрет, който, заснет в голям колкото зарче за игра кристал и запечатан в оловно патронче, да бъде съхранен за бъдещето. Имаше правото, не и задължението. Друг бе въпросът дали на бъдещето наистина ще са му необходими тия записи, или чрез тях настоящето гъделичкаше единствено собственото си самолюбие.
Навремето преди повече от три десетилетия идеята бе дълго дискутирана и приета чрез всенародно допитване, но главно заради огромните средства, които щеше да струва това самогъделичкане. Иначе противниците й бяха малцина. Като повечето съдбоносни идеи в живота на човечеството, тя бе се зародила много по-отдавна и като че ли бе чакала само цялото общество да узрее за нея.
Отначало предприемчиви полутърговци-полуучени бяха започнали да вземат за настоящи и бъдещи експерименти сперматозоиди и яйцеклетки от лауреатите и лауреатките на Нобеловата премия. После с развитието на генното инженерство и криотехниката започнаха да вземат от тях за съхранение и живи клетки за евентуалното бъдещо възпроизвеждане на гениите на човечеството чрез клониране — бъдещо, защото днешните закони разрешаваха клонирането само в животновъдството. Но ето че в тази работа се намесиха и политиците. Може би защото от тях никой не искаше ни полови клетки, ни клетки за клониране, та занасъскваха народите си с упреци и призиви: Нима това е демократично, отгде накъде само гениите в науката и изкуството? Ако ще правим истинска демокрация, всеки човек трябва да има правото да остави себе си и така нататък. А щом планетата понахрани гладните си, идеята да се създаде нещо като жива библиотека на човечеството, в което бъдещето да си се рови колкото си ще и да прави с нея каквото си ще, бързо узря, а всеки данъкоплатец внесе своята лепта за нейното осъществяване. И Лазар Донин бе един от първите, който с хлапашки възторг отиде да се самозавещае на бъдещето.
— Лесно ви е на вас да се откажете — каза възрастният мъж в малко старомоден официален костюм, който обаче му стоеше добре. Придаваше му вида на добродушен професор в някоя от хуманитарните науки. Той бе и единственият седемдесет и пет годишен в групата. — Нали вие сте от холовизията? Много пъти съм слушал беседите ви.
— Защо за мен ще е лесно, а за вас не? — предпазливо запита Донин; външността на стареца респектираше. — Понеже работя в холовизията и там ме записват ли? То е съвсем друго. Но нека не го обсъждаме, за да не ви повлияя с нещо! Предупредиха ни!
— Ха, ще ни повлияете! — подхвърли с презрение момъкът, чиято непонятна омраза Донин още в началото бе съзрял в очите му. — Да не сме дечурлига! Аз смятам, че този въпрос изобщо не подлежи на обсъждане. Ние нямаме право да саботираме едно такова велико начинание. Обществото пръска за него толкова пари, а ние ще се глезим!
— Браво, юнак! — подкрепи го шишкото, но май че беше иронично. — А пък аз на вашите години се уплаших и не се явих.
Донин спря разходката си пред вратата на тоалетната. Още го влечеше към огледалото, но оная петдесетгодишна кокона здраво бе закиснала вътре. Отпи глътка от кафето си — с хубаво кафе черпеха бюрата за социално управление своите граждани, но не успя да преглътне раздразнението си.
— Вие, както гледам, горите от нетърпение да забавлявате бъдещето с физиономията си.
— Щом не ни е дадено като на вас да забавляваме съвременниците си — сполучливо му върна младежът удара и окончателно се издаде като един от неговите зрители-врагове.