— Знам какво ще кажеш — обади се Тифани, за да му помогне, но той съзнателно продължи:
— Не че тя беше лошо момиче. Просто така и не разбра всъщност за какво става въпрос, а нямаше и кой да ѝ каже, пък пътници и странници бол. Някои бая напети.
На Тифани ѝ се късаше сърцето да го гледа как седи с нещастен вид, мъчейки се да обясни на дъщеричката си неща, каквито тя не бива да знае.
Затова се наведе и отново го целуна по бузата.
— Знам, татко, наистина знам. Ембър не е негова дъщеря, нали?
— Е, чак такова нещо не съм казвал. Може и да е — неловко отвърна баща ѝ.
„И именно това е ключето, нали? — помисли си Тифани. — Ако Сет Низки е разбрал по един или друг начин, може би се е примирил с това «може би». Може би. Кой знае?“
„Но и той самият не знае и сигурно е имало дни, в които си е мислил, че знае, и други, в които си е мислил най-лошото. А при човек като Низки, който е скаран с мисленето, черните мисли се въртят в главата, докато съвсем размътят мозъка. А когато мозъкът спре да мисли, на ход са юмруците.“
Баща ѝ я гледаше напрегнато.
— Откъде знаеш за тези неща?
— Ние му казваме „обиколка из къщята“. Всички вещици го правят. Татко, моля те, опитай се да разбереш. Видяла съм ужасни неща, някои още по-ужасни заради това, че са… ами в реда на нещата. Всичко онова, което е скрито-покрито. Добро и зло, за което няма да говоря. Това е просто част от вещерлъка! Научаваме се да усещаме нещата.
— Е, нали знаеш, животът не върви само по мед и масло… — започна баща ѝ. — Имаше време, когато…
— Имаше една старица горе близо до Резена — прекъсна го Тифани. — Умря в леглото си. Нищо особено трагично — просто ѝ свършили дните. Но лежала там два месеца, преди някой да се зачуди какво ли е станало. Хората в Резена са малко особени. Най-лошото от всичко било, че котките ѝ не могли да излязат и започнали да се хранят с нея. Е, тя беше луда по котки и сигурно не би имала нищо против, но една от тях се окотила в леглото ѝ. В самата постеля. Много трудно беше да се намери дом за котенцата, дори там, където хората още не бяха чули историята. А бяха хубави котенца, с красиви сини очи.
— Ъ-ъ — заекна баща ѝ, — като казваш „в самата постеля“, имаш предвид…
— Че беше още в нея, да — каза Тифани. — Налага се да се оправяме с умрели, да. Първия път повръщаш, а после просто осъзнаваш, че смъртта е, така де, част от живота. Не е чак толкова ужасно, ако гледаш на това като списък със задачи, които трябва да свършиш една по една. Може и да си поплачеш, но това също е част от списъка.
— Никой ли не ти помогна?
— О, няколко жени се отзоваха, когато потропах на вратите им, но тя наистина не влизаше в работата на никого. Често става така. Хората изчезват незабелязани. — Тя помълча. — Татко, старата каменна плевня не се използва вече, нали? Можеш ли да помолиш някои от момчетата да я поразчистят за мен?
— Разбира се — кимна баща ѝ. — Може ли да попитам защо?
Тифани долови вежливата нотка в гласа му. Той говореше на вещица.
— Хрумна ми една идея — въздъхна тя. — И ми се струва, че плевнята може да ми послужи. А и нищо да не излезе, няма лошо да се поразчисти.
— Е, аз все пак се чувствам страшно горд, като те видя да хвърчиш с тая твоя метла — усмихна се баща ѝ. — Това си е магия, нали?
„На всички им се ще да има магия — отвърна на себе си Тифани, — а какво да им каже човек? Не, няма? Или: «Да, има, но не е каквото си мислите»? На всички им се ще да вярват, че можем да променим света само с щракване на пръсти.“
— Джуджетата ги правят — каза на глас. — Нямам идея как действат. Номерът е да се задържиш да не паднеш.
Злокобното думкане беше спряло, сигурно защото вече нямаше какво да се направи, а може би защото — и това беше доста вероятно — ако процесията побързаше да се върне в кръчмата, може би щеше да има време за по още едно, преди да затворят.
Господин Сболки се изправи.
— Струва ми се най-добре да заведем това девойче у дома, а на теб?
— Тази девойка — поправи го Тифани, навеждайки се над нея.
— Моля?
— Тази девойка — повтори Тифани. — Заслужава поне това. И ми се струва, че е най-добре първо да я заведа другаде. Има нужда от повече помощ, отколкото аз мога да ѝ окажа. Моля те, ще намериш ли отнякъде малко въже? На метлата имам кожен ремък, разбира се, но май няма да свърши работа. — Тя чу шумолене в сламата отгоре и се усмихна. Някои приятели бяха невъобразимо надеждни.