— Ами помогнахте ми да вкарам в капан едно от най-ужасните чудовища на този свят.
Чисто новата съпруга светна:
— Наистина ли? Ние? Страшно се радвам, че сме ти помогнали. Не знам обаче как можем да ти се отблагодарим за твоята помощ.
— Е, чисто бельо и все още читави обувки винаги са от полза — сериозно отвърна Тифани. — Но няма нужда да благодарите на мен за това, че съм вещица. По-добре благодарете на приятеля ми Престън. Той се изложи на голяма опасност заради вас. Ние поне бяхме заедно, а той беше сам-самичък.
— Това в интерес на истината — намеси се Престън — не е съвсем точно. Да си призная, кибритът ми беше съвсем прогизнал, но за щастие господин Ульо Гламав и неговите другарчета бяха тъй любезни да ми услужат с техния. При това съм натоварен да ти предам, че нямало проблем, защото помагали на мен, а не на теб! И макар и в присъствието на дами, трябва да отбележа, че те доста ускориха процеса, като раздухаха пламъците с препаските си. Което, бих казал, е незабравима гледка.
— С голямо удоволствие бих я видяла — любезно отвърна Летиша.
— Във всеки случай — изпъшка Тифани, опитвайки се да изхвърли живата картина от съзнанието си — май е най-добре да се съсредоточим върху факта, че утре ще бъдете, тъй да се каже, по-приемливо венчани от пастор Крах. А знаете ли какво му е важното на утре? Че е днес!
Роланд, който от известно време само се държеше за главата и стенеше, примига и произнесе:
— Кое?
Глава 15
Сянка и шепот
Венчавката като цяло, поне по мнението на Тифани, мина доста добре. Пастор Крах, давайки си сметка за необичайно големия брой вещици сред присъстващите, сведе религиозната част до минимум. Поруменялата булка мина през залата и както забеляза Тифани, се изчерви още по-силно, когато зърна Леля Ог, която насърчително ѝ вдигна палци. После хвърляха ориз, а след това, разбира се, щателно го събраха, защото е престъпление да отива на вятъра добра храна.
Последваха масови приветствия и размяна на поздравления, при които за изненада на немалко присъстващи дукесата направо сияеше и щастливо бъбреше даже с прислугата, като изглежда намираше по някоя мила и окуражаваща дума за всеки. Само Тифани знаеше защо от време на време дукесата хвърля смутен поглед към госпожа Пруст.
Тифани тайно се измъкна и тръгна към кралския кър да помогне на Престън, който копаеше дълбок ров, за да не може никое рало да открие овъглените останки в него. Накрая изтъркаха ръцете си яростно с луга, защото предпазните мерки никога не са излишни. Право казано, не беше много романтично.
— Според теб ще се върне ли някога? — попита Престън, когато се облегнаха на лопатите.
Тифани кимна.
— Поне Лукавеца. Злото винаги е добре дошло някъде.
— Какво ще правиш сега, когато го няма?
— О, ами знаеш, все вълнуващи неща. Винаги има по някой крак за превързване или нос за издухване. Работата никога не свършва.
— Не звучи много вълнуващо.
— Е, сигурно е така — сви рамене Тифани, — но в сравнение с вчерашните преживявания тези изведнъж ми се струват много приятни. — Те се отправиха към замъка, където сватбената закуска сега се сервираше за обяд. — Ти си много находчиво момче — призна Тифани — и аз съм ти много благодарна за помощта.
Престън кимна с усмивка.
— Признателно благодаря за което, госпожице, наистина, но имам само една малка… как да го кажа… поправка. Ти в крайна сметка си горе-долу на шестнадесет, а аз съм на седемнадесет, тъй че да ме наричаш „момче“… отдавам го на свежия и младежки характер, но съм по-голям от теб, моето момиче.
След известно мълчание Тифани подозрително се обади:
— А ти откъде знаеш на колко години съм?
— Поразпитах — отвърна Престън с присъщата си широка усмивка.
— Защо?
Тифани не получи отговор, понеже в този момент сержантът се изстреля от портала, ръсейки конфета от шлема си.
— А, ето къде си била, госпожице! Баронът те търси, че и баронесата. — Той поспря, ухили се и додаде: — Хубаво е отново да си имаме такива. — Погледът му попадна на Престън и сержантът се намръщи. — Пак ли се мотаеш, младши редник Престън?
Престън спретнато отдаде чест.
— Тъй вярно, сержант, допускането ви съвършено точно изразява абсолютната истина.
В отговор Престън, както винаги, получи озадачено опулване от сержанта, последвано от неодобрително изсумтяване, което означаваше: „Някой ден ще схвана какво ми казваш, момко, и тогава ще закъсаш“.