Сватбите доста приличат на погребенията по това, че — освен главните действащи лица — когато приключат, хората никога не са особено уверени какво следва да правят, поради което проверяват дали не е останало някакво вино. Летиша обаче цялата сияеше, което е задължително за булките, а леко разрошената ѝ прическа умело се прикриваше от ослепително искрящата тиара. Роланд пък беше успял да се изтърка доста добре и миризмата на прасета се усещаше само от съвсем близко разстояние.
— За снощи… — смутено започна той, — ъ-ъ, онова там се случи, нали? Искам да кажа, спомням си свинарника и че тичахме, но… — Гласът му заглъхна.
Тифани отправи поглед към Летиша, която беззвучно произнесе: „Спомням си всичко!“
Да, тя несъмнено е вещица, помисли си Тифани. Е, ще стане интересно.
Роланд се прокашля. Тифани му се усмихна.
— Уважаема госпожице Сболки — произнесе той и Тифани за пръв път му прости сухарския тон, — признавам, че съм допуснал осъдителна грешка по отношение на твоята препочтена личност. — Той спря, за да прочисти отново гърло, а Тифани си каза: „Искрено се надявам Летиша да успее да отмие тоя спек от него“. — Поради това говорих с младия Престън, който по своя непринуден маниер проведе разговор с момичетата от кухнята и откри къде е отишла медицинската сестра. Похарчила е част от парите, но повечето от тях са тук и радвам се да го кажа, са твои.
В този момент някой сръга Тифани. Беше Престън, който прошепна:
— Открихме и това.
Тя сведе очи към износената кожена папка, която пъхна в ръцете ѝ. Кимна му с благодарност и се обърна към Роланд.
— Баща ти искаше да ти даде това. За теб може би е по-ценно от всички тези пари. Съветвам те да го отвориш насаме.
Роланд повъртя папката в ръце.
— Какво има вътре?
— Просто един спомен — отвърна Тифани. — Просто спомен.
Сержантът пристъпи напред и сложи на масата тежка кожена кесия, която издрънча сред чашите и цветята. Гостите ахнаха.
Посестримите ми вещици ме наблюдават като ястреби, помисли си Тифани, както и на практика всички, които познавам и които ме познават. Трябва да го направя както трябва. И трябва да го направя така, че всички да го запомнят.
— Мисля, че е редно да я задържите, сър — каза тя. Роланд изглежда си отдъхна, но Тифани продължи: — Имам обаче няколко дребни молби от името на някои хора.
Летиша сръга съпруга си в ребрата и той разпери ръце:
— Днес се женя! Как бих могъл да откажа?
— Младата Ембър Низки има нужда от зестра, която между другото би позволила на нейния възлюбен да си плати обучението при майстор. Може и да не ви е известно, но именно той е ушил роклята, която в момента краси твоята прелестна невеста. Някой виждал ли е по-фино нещо?
Това предизвика взрив от аплодисменти наред с подсвирквания от приятелчетата на Роланд, които взеха да подвикват неща от сорта на: „Кое точно? Невестата или роклята?“ Когато шумът поутихнаха. Тифани продължи:
— Освен това, сър, с твое позволение, бих искала всяко момче или момиче от Кредище да може да се обръща към теб с подобна молба, на която да се отзовеш. Вярвам, ще се съгласиш, че моля за доста по-малко, отколкото връщам.
— Тифани, смятам, че си права — каза Роланд. — Но предполагам, че това не е всичко?
— Колко добре ме познаваш — кимна Тифани. Роланд се изчерви, макар и само за миг. — Искам училище, сър. Искам училище тук, в Кредище. Мисля си за това от доста време. Всъщност много по-отпреди да се сетя какво точно искам. В Домашния чифлик има стара плевня, която в момента не се използва. Мисля, че би могла да се поспретне за седмица-две.
— Е, но все пак странстващите учители наминават през няколко месеца — отбеляза баронът.
— Да, сър, знам, и от тях няма полза, сър. Те преподават факти, а не разбиране. Все едно да разправяш на хората за гората, като им показваш трион. Искам истинско училище, в което да се преподава четмо и писмо, и най-вече мислене, сър, така че хората да могат да открият онова, в което ги бива. Защото хората, когато вършат това, което им иде отвътре, винаги са ценни за страната си, а често изобщо не откриват призванието си, преди да е станало твърде късно. — Тя нарочно отклони очи от сержанта, но думите ѝ предизвикаха из залата шумтеж, за наслада на ушите ѝ. Тя го потуши с: — Напоследък имаше моменти, в които искрено ми се щеше да мога да променя миналото. Е, не мога. Но мога да променя настоящето, така че когато стане минало, да бъде достойно. Бих искала момчетата да узнаят повече за момичетата, а момичетата — за момчетата. Учението е това, което ще им помогне да разберат кои са, какви са, къде са и какво искат, в какво ги бива и какво още могат да постигнат, и… ами всичко. То ще им помогне да намерят своето място. Аз открих своето място и бих искала всички да намерят техните. И ще позволите ли да предложа Престън за учител? Той знае горе-долу всичко, което има за знаене, тъй да се каже.