Престън се поклони ниско, описвайки дъга с шлема си, което предизвика смях. Тифани продължи:
— А годишното му възнаграждение за учителската работа ще бъде… да, достатъчно, за да си купи буквичките след името, така че да е истински доктор. Вещиците не могат да свършат всичко и няма да ни дойде зле един доктор в околията.
Всичко това бе посрещнато с бурни овации, както обикновено се случва, когато хората загреят, че има вероятност да получат нещо, за което няма да плащат. Когато утихнаха, Роланд погледна сержанта в очите и запита:
— Смяташ ли, че можете да се справите без военната самоотверженост на Престън, сержант?
Отново избухна смях. Това е добре, помисли си Тифани. Смехът помага да улегнат мислите.
Сержант Браян се помъчи да изглежда сериозен, но усмивката прозираше на лицето му.
— Определено ще бъде загуба, сър, но мисля, че бихме могли да я преживеем. Да, смятам, че няма да сбъркам, сър, като кажа, че напускането на младши редник Престън ще повиши общата боеспособност на отряда, сър.
Думите му предизвикаха още овации от хората, които не бяха схванали същността им, и смях от онези, които бяха.
Баронът плесна с ръце.
— Е, значи, госпожице Сболки, изглежда получи всичко, което поиска.
— Всъщност, сър, не съм свършила още с искането. Има още едно нещо, но то няма да струва нищо, така че не се тревожи. — Тифани пое дълбоко дъх и се опита да изглежда по-висока. — Искам да обещаеш на народа, известен като Нак Мак Фигъл, че цялата баирчина над Домашния чифлик ще бъде завинаги тяхна по закон и по право. За целта може да се изготви надлежен акт. Не се притеснявай за заплащането — познавам един жабок, който ще го изготви за шепа бръмбари. В този акт ще пише, че фигълите от своя страна ще осигуряват безпрепятствен достъп до баирите на всички овчари и овце, но без — и това е важно — остри метални сечива, с изключение на ножове. Всичко това няма да ти струва нищо, милорд бароне, но на вас и на вашите наследници — а аз се надявам, че възнамерявате да имате наследници… — тук се наложи Тифани да поспре заради взрива от смях, в който Леля Ог имаше дейно участие. — … мисля, това ще осигури дружба вовеки веков. Печелиш всичко, губиш нищо.
За негова чест Роланд почти без никакво колебание отвърна:
— За мен ще бъде чест да дам на Нак Мак Фигъл акт за тяхната земя и съжалявам, не, моля да бъда извинен за всякакви недоразумения между нас. Както казваш, те заслужават земята си по право и по закон.
Тифани остана впечатлена от кратката реч. Изказът беше леко спечен, но в него беше вложена душа, пък и леко спечен изказ устройваше идеално фигълите. За нейна радост сред гредите на високия таван на залата в замъка се разнесе шумтеж. А баронът, който сега бе придобил доста по-баронски вид, продължи:
— Единственото, което бих искал сега, е да мога да им го кажа лично.
А от тъмнината отгоре изригна мощен вик:
Вятърът беше сребрист и студен. Тифани отвори очи, а викът на фигълите, който още звънтеше в ушите ѝ, се замени с шумоленето на сухите треви под вятъра. Тя опита да се изправи, но не успя. Глас зад нея каза:
— Моля те, не мърдай, това е много трудно.
Тифани пробва да завърти глава.
— Ескарина?
— Да. Тук има един човек, който иска да говори с теб. Вече може да станеш, балансирах обтегачите. Не задавай въпроси, понеже няма да разбереш отговорите. Отново си в странстващото настояще. Скачаш от време на време, тъй да се каже. Ще ви оставя да си побъбрите… боя се обаче, че нямате много време в дадения момент. Аз трябва да защитя сина си…
— Нима имаш… — Тифани млъкна, защото пред нея се появи смътна фигура, която се превърна във вещица — класическа вещица, с черната рокля, черните обувки (доста прилични, отбеляза Тифани) и, разбира се, островърхата шапка. Имаше и колие. Със златен заек.
Самата жена беше стара, но възрастта ѝ бе трудно определима. Стоеше гордо изправена като Баба Вихронрав, но подобно на Леля Ог някак излъчваше усещането, че не взема насериозно старостта или тем подобни работи.
Тифани обаче се съсредоточи върху колието. Хората носеха накити, за да демонстрират нещо. Винаги имаше някакво послание, ако се замисли човек.
— Добре, де, добре — въздъхна тя. — Имам само един въпрос: не съм тук, за да те погребвам, нали?
— Бога ми, бърза си — каза жената. — Моментално изобрети забележително интересна история и на мига допусна коя съм. — Тя се засмя. Гласът бе по-млад от лицето ѝ. — Не, Тифани. Колкото и интригуващо зловещо да е предположението ти, отговорът е не. Помня как Баба Вихронрав казваше, че светът в крайна сметка е изтъкан от приказки, а Тифани Сболки много я бива в завършеците.
— Мен ли?
— О, да. Класическият завършек на една романтична история е сватба или наследство, а ти успя дори да ги съчетаеш. Браво на теб.
— Ти си аз, нали? — присви очи Тифани. — За това значи се отнасяше „трябва да си помогнеш сама“, нали?
По-старата Тифани се усмихна и по-младата не можа да не забележи, че усмивката ѝ беше много приятна.
— Всъщност се намесих съвсем малко. Като например да се погрижа вятърът наистина да духа силно снощи… макар че, доколкото си спомням, група дребосъци внесоха собствения си вълнуващ принос в начинанието. Не съм сигурна в спомените си. Това е то да пътуваш във времето.
— Можеш да пътуваш във времето?
— С малко помощ от приятелката ни Ескарина. И то само като сянка и шепот. Донякъде е като онзи номер с „няма ме тук“, което бях… което бяхме… Трябва да убедиш времето да не те забелязва.
— А за какво искаше да говориш с мен? — запита Тифани.
— Ами… вбесяващият отговор е, че помня, че исках — призна старата Тифани. — Съжалявам, отново това пътуване във времето. Но си мисля, че исках да ти кажа, че всичко се нарежда, повече или по-малко. Всичко си идва на мястото. Ти направи първата крачка.
— И втора крачка ли има? — притесни се Тифани.
— Не, има друга първа крачка. Всяка крачка е първа, ако е в правилната посока.
— Ама чакай малко — обърка се Тифани. — Аз няма ли да бъда теб някога? И да говоря със себе си, както сега?
— Да, но тогава няма да си съвсем ти. Много съжалявам, но се налага да обяснявам пътуването във времето с думи, които не могат да го опишат. Накратко, Тифани, според теорията на разтегливостта в протежението от време някъде в пространството всеки път една възрастна Тифани ще говори с младата Тифани, като най-удивителното е, че всеки път, когато става това, те ще са малко по-различни. Когато се срещнеш с по-младото си аз, ти ще му кажеш онова, което в онзи момент смяташ, че трябва да знае.
— Но аз в този момент имам въпрос — настоя Тифани. — И искам да знам отговора.
— Добре, питай бързо тогава — кимна възрастната Тифани. — Тези обтегачи или каквото там Ескарина използва да закрепи цялата чудесия, не ни осигуряват много време.
— Ъ-ъ — позапъна се Тифани, — може ли само да ми кажеш дали някога се…?
Старата Тифани изчезна в нищото с усмивка, но Тифани долови една дума. Звучеше като „Вслушай.“