Зврака: много важно задължение, в което се корени традиция и магия. Не е птица.
Гонагъл: бардът на клана, спец по всякакви музикални инструменти, поезия, предания и песни.
Вещуря: вещица на всякаква възраст.
Вещуря на вещурите: много важна вещица.
Вещерлък / вещурлък: всичко, правено от вещица.
Тайнствувания: тайни.
Келда: Женското началство на клана и в края на краищата майка на повечето от членовете му. Фигълчетата са много мънички и келдата ражда стотици в течение на живота си.
Време оно: много отдавна.
Последнио свет: Фигълите вярват, че са умрели. Доводът им е, че този свят е толкова хубав, та в предишния живот неминуемо са били много добрички и са се преродили тук. Пък да умреш тук, просто означава да се върнеш в Последния свят, който те смятат за доста скучен.
Баламурник: непрокопсаник.
Натаралянкан: уверяват ме, че това значи „уморен“.
Смръдльо: неприятен човек.
Вонещник: наистина неприятен човек.
Смарангесник: най-общо неприятен човек.
Уфсе: рунтави неща, които пасат трева и викат „бее“ лесно се бъркат с печатарския термин.
Гьопавник: вж. Баламурник.
Специален овчи цяр: вероятно домашна скоросмъртница, колкото и да съжалявам да го призная. Никой не знае как действа на овцете, но се говори, че по глътка от него се отразява добре на овчарите в студена зимна нощ, а на фигълите — по всяко време. Не се опитвайте да го правите вкъщи.
Пунгия: кожена кесийка, която фигълите окачват отпред на колана си, за да си кътат в нея каквото сметнат за необходимо, в най-общия случай недоядена храна, разни намерени неща, следователно вече техни, — а доста често — понеже даже фигълите могат да хванат настинка — и онова, което използват за носна кърпичка, впрочем не непременно мъртво.
Парище: Среща се само в големите фигълски могили из планините, където има достатъчно вода за редовно къпане. Представлява нещо като сауна. Фигълите от Кредище предпочитат да разчитат на факта, че човек не може да стане чак толкова мръсен, щото като се натрупа достатъчно, мръсотията сама почва да си се откъртва.
Леле: най-общ израз на отчаяние.
Бележка на автора
Работата ми е да си фантазирам разни неща, а най-добрият начин за това е да се вгледам в реалността…
Когато бях малко момче, точно след последната ледникова епоха, живеехме в една къща, която Тифани Сболки би познала: имахме само студена вода, нямаше ток и се къпех веднъж седмично, защото тенекиеното корито висеше отвън на кука на гърба на кухнята и трябваше да се домъкне оттам. Доста време отнемаше да се напълни, понеже единственото, с което майка ми разполагаше, за да стопли вода, беше един чайник. По онова време аз като най-малкия се къпех пръв, а след мен мама, после татко и накрая кучето, ако на татко му се стореше, че почва да насмърдява.
В селото имаше старци, които бяха родени през юрския период и ми се струваха съвсем еднакви — с кепета, тъмни панталони и много дебели кожени колани. Един от тях беше господин Алън, който не пиеше вода от чешмата, понеже както казваше: „Няма ни вкус, ни мирис“. Пиеше вода от варела на покрива на къщата си. Вероятно беше прекалил с дъждовната вода, защото носът му приличаше на две сплескани една в друга ягоди35.
Господин Алън имаше навика да сяда на слънце пред къщата си на стар кухненски стол и да гледа как светът тече покрай него, а ние, хлапетата, стояхме да гледаме носа му, в случай че вземе да експлодира. Един ден си бъбрех с него, когато той внезапно рече:
— Виждал ли си как горят стърнищата, малкия?
Как да не ги бях виждал! При все че не беше близо до вкъщи, а когато пътувахме към крайбрежието по празници. Понякога димът от горящите стърнища беше толкова гъст, че приличаше на мъгла. Сред прибирането на реколтата винаги оставаха стръкове от житни стъбла. Разправяше се, че било добре да се изгарят, за да сме се отървели от вредители и болести, но това означаваше, че наред с тях загиват и много птички и животни. Тази практика отдавна е забранена именно заради това.
Един ден, когато колата с реколтата мина покрай нас, господин Алън ме попита:
— Зървал ли си див заек, малкия?
— Да, естествено — отговорих. (Ако не сте виждали див заек, тогава си представете питомно зайче, кръстосано с хрътка, което прави великолепни скокове.)
— Дивият заек не се бои от огъня — продължи господин Алън. — Той го измерва с очи, скача над него и се приземява невредим от другата страна.
35
Татко ми каза, че на това му се викало „пиянски нос“, но сигурно е сбъркал, защото, доколкото знам, това е вид старческо акне (наречено ринофима, но май прекалявам с информацията). — Б.пр.