— Не се ли сещаш, брате мой, дека по бива да си беше наврел тиквата у патешки дирник, наместо да си отвориш плювалнико?
Ульо Гламав заби очи в краката си.
— Прощавай, Сите. Ни една патица нема околовръзе.
Главатарят на фигълите отмести поглед към момичето на пода, което кротко спеше под завивката си, и целият помръкна.
— Ако бехме тука, га я е млатил, щеше да му се стъжни животецо, дума давам — рече Сите О’Бери.
— Добре, че не сте били тук тогава — възрази Тифани. — Нали не искате дългучите да се юрнат към могилата ви с лопати, а? Стойте настрана от хората, чувате ли ме? Те се плашат от вас и стават неспокойни. А като са неспокойни, ги хващат бесните. Сега обаче, като така и така сте тук, може да свършите нещо полезно. Искам да занесете това клето момиче горе до могилата.
— Тъй на — кимна Сите. — Нъл таман затуй ни прати келдата да те найдем.
— Тя е знаела за това? Джийни е знаела?
— Де да нам — Сите се притесни. Тифани знаеше, че винаги, когато става дума за жена му, Сите губи ума и дума. Обичаше я безумно и краката му се подкосяваха дори от мисълта, че тя може да се смръщи в неговата посока. Животът на всички останали фигъли се свеждаше до бой, крадене и пиене, плюс няколко неизбежни задължения, като набавянето на храна, която обикновено крадяха, и прането, което обикновено избягваха. Като съпруг на келдата, Сите О’Бери беше отговорен, а Обяснявщините са мъчна работа за фигъл. — Джийни си го нае наенето — изломоти той, извил очи настрана. Тифани го съжали. Сигурно е по-добре да си между чука и наковалнята, отколкото между келда и вещуря, помисли си тя.
Глава 3
Онез, що се въртят насън
Луната се издигаше високо в небосвода и превръщаше света в контрастен пъзел от черно и сребристо, докато Тифани и фигълите поеха към баирчините. Когато искаха, Нак Мак Фигъл можеха да се движат абсолютно безшумно. Носеха Тифани на ръце със съвсем леко полюшване, което всъщност беше доста приятно, особено ако са се къпали през последните месец-два.
На всеки местен овчар сигурно се бе случвало да види могилата на фигълите. Никой обаче не обелваше и дума за нея. За някои неща просто не се говори, като например за факта, че загубите на овце в района, където живееха фигълите, бяха доста по-малки от тези в по-отдалечените места в Кредище. И все пак не минаваше без загуби. Обикновено изчезваха нефелни агънца или много стари овце (фигълите обичаха старото жилаво овнешко, дето можеш да си го дъвчеш с часове). С една дума, стадата бяха пазени и пазачите си вземаха своята дан. Освен всичко могилата беше доста близо до останките от колибата на Баба Сболки, а това си беше почти свята земя.
Като наближиха, Тифани усети миризмата на пушек, който се процеждаше през сплетения трънак. Е, слава богу, че поне нямаше да се налага да се навира в дупката. В навирането из дупки няма нищо лошо, когато си на девет, но когато си почти на шестнадесет, е направо непристойно, пък и съсипва дрехите и (макар че нямаше да го признае) е твърде тясно, за да е удобно.
Келдата Джийни обаче правеше нововъведения. Близо до могилата имаше стара варница, до която бяха прокопали подземен тунел. Келдата беше накарала момчетата да я пооправят с парчета ламарина и брезент — „намериха“ ги по онзи техен си начин, по който „намираха“ разни неща. Все още приличаше на изоставена планинска варница, защото отгоре така бе обрасла с трънки, лиани и къпинак, че и мишка трудно би могла да си пробие път през тях. Вода обаче проникваше и стичайки се по улей от ламарина, пълнеше поставените отдолу каци. Вече имаше доста по-широко място за готвене и дори достатъчно за Тифани, ако реши да слезе, стига да се сетеше първо да извика името си. Тогава скрити ръце издърпваха разни въженца и сякаш с магия разкриваха вход през непроходимия къпинак. Тук долу келдата си беше устроила собствена вана. Мъжките фигъли по принцип си вземаха вана само когато ги подсетеше нещо, като например лунно затъмнение.
Спуснаха Ембър в дупката, а Тифани зачака нетърпеливо пред къпиновата преграда, докато трънливият вход магически се отмести.
Джийни, келдата, закръглена почти като футболна топка, я посрещна с по едно бебе във всяка ръка.
— Много ми е драго да те видя, Тифани! — Непривичното приветствие прозвуча някак странно и не на място. — Рекох на момчетата да идат да изпуснат парата отвън — продължи келдата. — Туй си е женска работа и както сигур си наясно, не от най-приятните. Сложиха я до огнището и сторих, що требва, да ѝ поолекне. Вервам, че ще се съвземе. А ти си се справила харно нощеска. Даже вашта прословута господжа Вихронрав немаше да се справи по-добре.