— Тя ме научи да отнемам болка — обясни Тифани.
— Не думай? — Келдата изгледа Тифани по особен начин. — Дано немаш случай да окайваш деня, га ти е сторила… тая добрина.
В този момент няколко фигъла дотърчаха от тунела, който водеше до главната могила. Взеха смутено да местят очи ту към келдата, ту към своята вещуря, докато накрая техен много неохотен представител съобщи:
— Нечем да ви се пречкаме, дами, ама спретнахме мъненко късна закусчица, та Сите рече да питаме дали грамаданската мъненка вещуря нема да сака да хапне неколко залъчета?
Тифани подуши въздуха. Носеше се специфична миризма. Именно такава се получава от овнешко в близко съприкосновение с тиган. „Добре де — каза си тя, — знам, че го правят, но можеха поне да имат приличието да си го признаят пред мен!“
Говорителят явно се досети какво ѝ се върти в главата, защото докато обезумяло сучеше крайчеца на препаската си с две ръце, както фигълите често правеха, когато изричаха огромна лъжа, добави:
— Епа я като че подочух, дека некакво овчо парче некак се изтърсило у тигано, га таман се бил сгорещил. Сите се мъчихме да го изкараме оттам, ама… нъл знайш, овча му работа… ошашка се и зе да се пъне. — Очевидното облекчение на фигълския говорител от успеха му да сглоби някакво оправдание го подтикна към опит да достигне още по-големи висини на фантазията и той продължи: — Мене ми се чини, дека е стигнало до самоубийство, оти по цел ден е немало що да върши… санким пасе ли се все трева!
Той погледна с надежда Тифани да види дали се е вързала, но в този момент келдата се намеси рязко:
— Мънечък Медоуст Кашик, я марш обратно и речи, дека грамаданската мъненка вещуря сака овнешки сандвич, ясно? — Тя се обърна към Тифани и додаде: — И нема да ми спориш, девойче. Видиш ми се премаляла за прилично топло ядене. Знам я, дека вещиците за сички се грижат, ама не и за себе си. Айде бегом, бре, момчета!
Тифани все още усещаше напрежение във въздуха. Сериозният поглед на келдата дълго остана прикован в нея. Най-накрая Джийни се обади:
— Сещаш ли се що стана вчера?
Въпросът бе едва ли не глупав, но Джийни изобщо не беше глупава. Струваше си да се замисли, макар че сега наистина копнееше за малко самоубийствено овнешко и приличен сън.
— Вчера… ами струва ми се, че вече е завчера… извикаха ме от Разпасано — умислено отвърна тя. — Ковачът там се заплеснал край пещта и по целия му крак се посипала жар. Погрижих се за него и отнех болката му. Прехвърлих я в наковалнята. За това ми се отплатиха с десет кила картофи, три ощавени кожи, половин кофичка пирони, един стар чаршаф, достатъчно здрав за бинтове, и едно бурканче ежова мас, за която жена му се кълнеше, че била прекрасен цяр за възпалени проводи. Хапнах и яхния със семейството. После, понеже бях в района, отидох до Препасано, където се погрижих за деликатния проблем на господин Вървел. Споменах му за ежовата мас и той каза, че била чуден лек за неназоваемото, и ми даде цял свински бут за бурканчето. Госпожа Вървел ми направи чай и ми позволи да си набера цяла кошница обичничета, които растат толкова нагъсто в градината ѝ, че не съм виждала такова чудо другаде. — Тифани поспря за малко. — О, да, после се отбих в Безумово да сменя една превръзка, сетне минах да видя барона, а след това, разбира се, целият ден си ми беше свободен, ха! Но като цяло не мина зле, както обикновено, понеже хората бяха твърде заети да мислят за събора.
— И както обикновено, оня ден отлетя — завърши келдата, — па макар и пълен с добри дела. Ама мене цел ден ме мъчеха злокоби за теб, Тифани Сболки. — Джийни вдигна орехово кафява ръчица срещу възраженията на Тифани и продължи: — Тифани, сигур си наясно, дека бдя над теб. Щеш не щеш, ти си вещурята на баирчините, а мене ми е дадено да те виждам у главата си, да те държа под очо, понеже некой требва да го прави. Я си знам, дека ти си го знайш туй, понеже си умна, и още знам, дека се правиш, що го не знайш, ама я си знам, дека ти и туй го знайш, нъл тъй?
— Бих могла да разшифровам това с молив и хартия — усмихна се Тифани, опитвайки се да го обърне на шега.
— Нема нищо смешно! Видим те затулена у главата ми. Угроза висне над теб. Ама най-лошавото е, дека я не видим отде иде. А туй ич не бива!
Тифани тъкмо отвори уста да отвърне, когато през тунела от могилата влетяха половин дузина фигъли, понесли поднос помежду си. Тифани не можеше да не забележи, понеже вещиците винаги забелязваха всякакви подробности, че синята украса по ръба на подноса много прилича на тази от любимия сервиз на майка ѝ. Останалата част от подноса беше закрита от голямо парче овнешко с гарнитура от печени картофи. Ухаеше чудесно и стомахът пое управлението над мозъка. Вещицата се храни, когато ѝ се удаде такава възможност, затова не отхвърля храната с лека ръка.