Те, зайците, така си и правеха, разбира се. Фигълите не ги ловяха, а обикновените овчарски кучета оставаха без дъх, преди на заека да му свършат силите. Зайците нямаха тесни бърлоги, в които да бъдат приклещени. Те живееха в скоростта, стрелкайки се през полята като призрачен вятър — тъкмо затова можеха да си позволят да седнат и да гледат как животът бавно си тече край тях.
Този обаче избухна в пламъци. Лумна за миг, а после съвсем невредим отпраши като вихър.
Добре, каза си Тифани, като измъкна метлата, да подходим към това от гледната точка на здравия разум. Торфът не е обгорен, а зайците нямат свойството да избухват в пламъци, така че… Тя спря, когато в паметта ѝ се открехна потайна вратичка.
Заекът скача в огъня.
Написано ли го беше зърнала някъде? Или го беше чула в някаква песничка? Детско стихче? Какво общо има някакъв заек с всичко останало? Е, в края на краищата тя беше вещица и имаше работа за вършене. Мистериозните поличби можеха да почакат. Вещиците са наясно, че светът е пълен с тях. Направо бъка от мистериозни поличби. Просто трябва да си избереш някоя, дето ти е удобна.
Прилепи и сови набързо се оттегляха от пътя ѝ, докато хвърчеше над спящото село. Къщата на Низки беше в покрайнините. Имаше двор. Всяка къща в селото имаше двор. В повечето случаи със зеленчуци или пък, ако жената вземеше надмощие, наполовина със зеленчуци, наполовина с цветя. Пред къщата на Низки се ширеше декар жулеща коприва.
Това открай време гневеше Тифани чак до подметките на селските ѝ обуща. Толкова ли е трудно да оплевиш и да засадиш прилично количество картофи? Единственото, което ти трябва, е тор, а всяко фермерско село е тъпкано с тор. Номерът е само някак да ѝ попречиш да влиза в къщата. Господин Низки можеше да си даде малко зор.
Той явно се бе върнал в плевнята или поне някой го беше сторил. Бебето лежеше върху купчината слама. Тифани беше дошла подготвена с няколко парчета старо, но все пак ленено платно, което поне беше по-добро от чул и слама. Някой обаче беше преместил малкото телце и беше сложил букет до него. Само дето букетът всъщност беше от коприва. Беше запалил и свещ в един от калаените свещници, каквито се намираха във всяка селска къща. Свещник. Пламък. Върху купчина слама. В плевня, пълна със сухо като прахан сено и още купчини слама. Тифани се втренчи ужасено и в този момент чу пропъшкване над главата си.
От мертеците на плевнята висеше мъж.
Те изскърцаха. Отгоре се поръсиха прах и снопчета слама. Тифани трескаво ги улови и вдигна свещта, преди следващият ръмеж от слама да подпали цялата плевня. Понечи да духне пламъка, но се сети, че така ще остане в тъмното с леко полюшващата се фигура, която може да бе, а може и да не беше труп. С безкрайна предпазливост остави свещника до вратата и зарови наоколо да намери нещо остро. Това обаче беше плевнята на Низки. Всичко беше тъпо, освен един трион.
Това там горе сигурно беше той! Та кой друг можеше да бъде?
— Господин Низки? — прошепна тя, пълзейки по прашните мертеци.
Чу се нещо като хриптене. Това добре ли беше?
Преметнала крак през гредата, Тифани успя да се закрепи така, че едната ѝ ръка да е свободна, за да си служи с триона. Проблемът беше, че ѝ трябваха още две ръце. Въжето се беше затегнало около врата на мъжа, а тъпите зъбци на триона се закачаха в оплетката и го люшкаха още повече. А той, глупакът, също започна да се бори, така че въжето не само се залюля, но и усука. Само след миг Тифани щеше да падне.
Нещо изсвистя във въздуха, проблесна метал и Низки падна на земята като чувал. Тифани успя да запази равновесие достатъчно дълго, за да сграбчи една прашна греда, и полуслезе, полу се свлече след него.
Ноктите ѝ се впиха във въжето около врата му, но то беше стегнато като менгеме… И наистина трябваше да отекне звук от фанфари, защото внезапно Сите О’Бери се оказа точно пред нея, вдигна малък блестящ двурък меч и я погледна въпросително.
Тя простена вътрешно. Що за нищожество си ти, господин Низки? Нещо свястно направил ли си изобщо в живота си? Даже да се обесиш не можеш както трябва! Какво добро може да се очаква от теб? Няма ли да направя на света и на теб услуга, като те оставя да свършиш, както си започнал?
Това е проблемът с мислите. Изникват самички и после цъфват в главата ти с надеждата, че ще ги споделиш. Този род мисли са опасни за вещица — ако не успее да ги потисне, ще я обсебят изцяло. И тогава всичко в нея ще рухне и ще ѝ остане единствено изкукуригването.
Беше чувала да казват, че за да разбереш някого, трябва да изминеш миля с обущата му. А това не беше особено смислено, защото най-вероятно след като изминеш миля с обущата му, ще разбереш, че този някой те е погнал и те обвинява в кражба на обувки — макар че сигурно можеш да го надбягаш, защото ще е бос. Тифани обаче разбираше какво всъщност гласи поговорката и че стои пред мъж на една глътка въздух от смъртта. Тя нямаше избор. Нямаше никакъв избор. Трябваше да му даде тази глътка въздух заради букетчето коприва. Нещо вътре в тази проклета развалина все още успяваше да бъде добро. Някаква миниатюрна искрица, но съществуваше. И в това нямаше спор.