Ненавиждайки се дълбоко в себе си за това, че е толкова мекушава, тя кимна на големеца на фигълския клан.
— Добре — подсмръкна, — гледай да не го нараниш много.
Мечът проблесна. Срезът бе направен с вещина, присъща за хирург, макар че хирургът първо би си измил ръцете.
Въжето буквално отскочи при срязването и се изстреля като змия. Низки пое въздух толкова дълбоко, че пламъкът на свещта до вратата сякаш полегна за миг.
Тифани се изправи и поизтупа колене.
— Защо се върна? — нападна го тя. — Какво търсеше? Какво очакваше да намериш?
Господин Низки не помръдна. Дори не изсумтя в отговор. Трудно беше да го ненавижда човек така, свит на пода.
Да си вещица означава, че трябва да взимаш решения. Най-вече такива, които обикновените хора не искат да вземат или дори не искат да чуват. Тя изми лицето му с късче плат, което намокри на помпата отвън, и уви мъртвото дете в доста по-голямо и по-чисто късче плат, дето бе донесла за целта. Не беше най-хубавият саван, но беше приличен и порядъчен. Тя си напомни някак смътно, че трябва да попълни запаса от бинтове, и внезапно осъзна колко благодарна трябва да бъде.
— Благодаря ти, Сите — промълви тя. — Не мисля, че щях да се справя сама.
— Чини ми са, дека щеше — каза Сите О’Бери, макар че и двамата знаеха, че нямаше. — Ама то тъй се случи таман да минавам наближе, тъй де, без ич да ти одим по петите. То туй си е от онез ми ти съвпадения.
— Напоследък станаха доста такива съвпадения — поусмихна се Тифани.
— Епа да — ухили се Сите, — ей го на, па съвпадение!
Невъзможно е да се засрами Фигъл. Те просто не можеха да схванат идеята за срама. Той я загледа.
— И са що? — запита.
Това именно беше въпросът, нали? Вещицата трябва да накара хората да вярват, че знае какво върши, дори да не знаеше. Низки щеше да продължи да живее, а клетото дете нямаше да спре да е умряло.
— Аз ще се оправя с тези неща — заяви тя. — Това си е наша работа.
Само дето съм само аз. Няма „ние“, помисли си тя, докато летеше през утринните мъгли към цветната поляна. Как ми се ще, как ми се ще да имаше!
В лешниковата гора имаше полянка, покрита с цветя от ранна пролет до късна есен. Там цъфтяха ливадничета, напръстничета, самобайки и сграбичета, шапичета и тризъбки, какула и пелин, розов равнец, еньовче, лечебна и безстеблена иглика и два вида орхидеи.
Там беше погребана старицата, за която викаха, че била вещица. Ако човек знае къде да гледа, щеше да види малкото останки от къщурката ѝ под цялата тази зеленина, а ако наистина знае къде да гледа, щеше види мястото, където бе погребана. А ако наистина и действително знае къде да гледа, щеше да открие мястото, където Тифани бе погребала котката на старата жена. Върху него растеше котешка мента.
Преди време злокобното думкане се беше отправило към старицата и нейната котка, о, да, и обезумелите хора извлякоха старата жена на снега, и сринаха разнебитената къщурка, и изгориха книгите ѝ, защото в тях имаше рисунки на звезди.
И защо? Защото синът на барона беше изчезнал, а госпожа Зъбата си нямаше семейство, нито зъби и, честно казано, беше малко изкукуригала. И това я правеше вещица, а хората от Кредище нямаха вяра на вещици, така че я измъкнаха на снега и докато огънят прояждаше сламения покрив на къщурката, страница след страница, изпълнени със звезди, пламваха и литваха на пепел в нощното небе, а мъжете убиваха котката ѝ с камъни. Така онази зима, след като беше тропала по врати, които оставаха затворени за нея, старата жена умря в снега и понеже трябваше да бъде погребана някъде, сега беше в плитък гроб на мястото на старата ѝ къщурка.
Старицата обаче нямаше нищо общо с изчезването на сина на барона, нали? Скоро след случилото се Тифани отиде чак до странната страна на феите да го върне, нали? И после никой не продумваше и дума за старицата, нали? Но на това място през лятото цветята изпълваха въздуха с наслада и пчелите го насищаха с медени цветове.