Никой не говореше за това. В края на краищата какво да кажат? Редки цветя никнат на гроба на стара жена, а на мястото, където момичето на Сболки е заровило котката, расте котешка мента? Това беше мистерия, а може би възмездие, макар че чие възмездие, за кого, за какво и защо, беше най-добре да не мисли човек, камо ли да го обсъжда. И въпреки всичко, чудни цветя да растат над останките от евентуална вещица — как е възможно това?
Тифани не задаваше този въпрос. Семената бяха скъпи и трябваше да бие целия път чак до Дверизи, за да ги набави, но се беше зарекла да се погрижи всяко лято тази прелест в гората да напомня на хората, че там е живяла една стара жена, която са натирили като куче и сега е погребана там. Не беше съвсем сигурна защо това е толкова важно, но беше сигурна до дъното на душата си, че е така.
Когато привърши дълбокия, но тъжно малък изкоп в едно кътче, обсипано със страстниче, Тифани се огледа, за да се увери, че не я наблюдават никакви ранобудни пътници, и го зари с две ръце, като отстрани сухите листа и пресади малко забравки. Не им беше съвсем мястото тук, но растяха бързо и това беше важно, защото… някой я наблюдаваше. Беше важно да не се озърта. Знаеше, че е скрита от хорски очи. В целия си живот бе срещнала само един човек, който го биваше повече в скриването от хорски очи, и това беше Баба Вихронрав. Освен всичко беше все още мъгливо, а и щеше да чуе, ако някой беше дошъл по пътеката. Но не беше птица или друго животно. Те се усещаха различно.
Вещицата никога не бива да се озърта, защото трябва да знае кой стои зад нея. Тя по принцип успяваше да се сети, но сега всичките ѝ сетива твърдяха, че наоколо няма друга душа, освен Тифани Сболки и това някак си, по много особен начин не беше наред.
— Твърде много работа, недостатъчно сън — каза тя на глас и ѝ се стори, че долови слаб глас да отвръща „Да“. Беше като ехо, само дето нямаше от какво да се получи. Тифани отлетя с максималната скорост на метлата. Тя, понеже изобщо не беше от най-бързите, поне помогна да не изглежда, сякаш бяга.
Да изперкаш. Вещиците рядко говореха за това, но непрекъснато се опасяваха от него.
Да изперкаш или по-скоро да не изперкаш опираше до същността и сърцевината на вещерлъка. Ето как ставаше. Вещиците, които по стара вещерска традиция винаги работеха самостоятелно, след известен период от време имаха склонността да… развият странности. Разбира се, всичко зависеше от продължителността на времето и силата на разума на конкретната вещица, но рано или късно всички започваха да се объркват относно неща като редно и нередно, добро и зло, истина и заключения. Това можеше да бъде много опасно. Ето защо вещиците трябваше да се поддържат взаимно в границите на нормалното или поне онова, което е нормално за вещици. Не се искаше много: сбирка на по чаша чай, импровизирана спявка, разходка в гората… и някак всичко си идваше на мястото и можеха да разглеждат реклами за захаросани къщички в строителните брошури, без да си поръчват такива.
И ето че сега на всичкото отгоре Тифани се безпокоеше да не изперка. Вече два месеца не беше стъпвала в планините и три месеца, откак за последно видя госпожица Загадини — единствената вещица, която изобщо можеше да се срещне тук долу. Нямаше време да ходи на гости. Все имаше премного за вършене. Може би това е номерът, мислеше си Тифани. Да си все на педали и да не ти остава време да изперкаш.
Слънцето беше доста напреднало, когато Тифани се върна до фигълската могила и с изненада завари Ембър да се смее сред тумба фигъли пред входа ѝ. Докато гарира метлата в трънака, келдата вече я чакаше.
— Немаш против, надевам се — рече тя, като видя изражението на Тифани. — Слънцето е велик лечител.
— Джийни, наистина много мило от твоя страна, че ѝ даде успокойките, но не ми се ще да вижда твърде много от вас. Може да каже на хората.
— А-а, сичко че ѝ е кат насън, успокойките че се погрижат за туй — спокойно отвърна Джийни, — па и кой че се върже на мъненко девойче, дека плямпа за феички?
— Тя е на тринайсет! — възкликна Тифани. — И това не бива да става!
— Не ѝ ли е харно?
— Е, да, ама…
В очите на Джийни просветна стоманен отблясък. Тя винаги се държеше много почтително с Тифани, но уважението трябва да е взаимно. Това в края на краищата си беше нейната могила, а може би и нейната земя.
Тифани се примири и само каза:
— Майка ѝ ще се тревожи.
— Тъй ли било? — възкликна Джийни. — А майка ѝ тревожила ли се е, га е оставила клетото завалийче да обере боя?