На Тифани наистина ѝ се щеше келдата да не е толкова проницателна. За нея самата често казваха, че толкова ѝ сечало пипето, че току-виж, се порежела, но непреклонният сив поглед на келдата направо можеше да накълца железни пирони.
— Ами тя, майката на Ембър, е… тя не е много… съобразителна.
— И я тъй дочух — кимна Джийни, — ама и зверчетата немат много акъл, па виж сърна как рипа да си пази сърнетата, а лисица и пред псе се изправя за лисетата си.
— Хората са по-сложно устроени — смънка Тифани.
— И я тъй гледам. — Гласът на келдата за миг бе станал леден. — Е, успокойките си вършат работата и девойчето май требва да се върне в сложноватая ви свет?
Където баща ѝ е все още жив, напомни си Тифани. Знам, че е жив. Беше зле, но дишаше и дано, боже мили, дано да е изтрезнял. Тази мъка ще свърши ли някога? Трябва да има решение! Аз имам и друга работа! А днес следобед трябва да ида да видя барона!
Когато влязоха в двора на чифлика, баща ѝ излезе да ги посрещне. Тифани по принцип оставяше метлата привързана към дърво близо до входа, на теория защото пикирането плашеше пилетата, но най-вече защото изобщо не успяваше да се приземи особено грациозно и категорично не искаше публика.
Той изви очи от Ембър към дъщеря си.
— Добре ли е? Изглежда малко… отнесена.
— Взе нещо за успокоение — обясни Тифани — и няма защо да търчи наоколо.
— Майка ѝ е ужасно притеснена, да знаеш — продължи укорително той, — но ѝ казах, че си взела Ембър да се погрижиш за нея на много сигурно място.
В тона му се долавяше повече от намек за „Сигурна си какви ги вършиш, нали?“, но Тифани нарочно го пренебрегна и просто отговори:
— Така беше.
Тя се опита да си представи госпожа Низки ужасно притеснена, но нищо не излезе. Всеки път, когато я зърнеше, жената изглеждаше невнятно озадачена, сякаш едва проумяла, че животът има твърде много загадки и човек просто трябва да чака поредната да му се стовари на главата.
Господин Сболки придърпа дъщеря си настрана и снижи глас:
— Низки се върнал нощеска. Разправят, че някой се опитал да го убие!
— Какво?
— Истина ти казвам.
Тифани се обърна към Ембър. Момичето зяпаше небето, сякаш търпеливо се надяваше да се случи нещо интересно.
— Ембър — подхвана внимателно, — знаеш как се хранят пиленца, нали?
— О, да, госпожице.
— Е, искаш ли да нахраниш нашите, а? Има зърно в плевнята.
— Майка ти ги храни преди час… — започна баща ѝ, но Тифани бързо го дръпна настрана.
— Кога е станало това? — попита, докато гледаше как Ембър послушно отива в плевнята.
— По някое време нощеска. Госпожа Низки ми каза. Бил потрошен от бой. В онази отвратителна стара плевня. Точно където бяхме снощи.
— Госпожа Низки се е върнала там? След всичко станало? Какво намира в него?
Господин Сболки сви рамене.
— Той ѝ е мъж.
— Но всички знаят, че я бие!
Баща ѝ изглежда се посмути.
— Ами… предполагам, че за някои жени всеки мъж е по-добре от никакъв.
Тифани отвори уста да отвърне, погледна в очите на баща си и разбра, че е прав. Беше виждала такива жени в планините, изтощени от твърде много деца и недоимък. Разбира се, ако познаваха Леля Ог, поне децата нямаше да са им на главите, но все още имаше семейства, на които се случваше да продадат столовете, за да има какво да сложат на масата. И от това никога нямаше измъкване.
— Господин Низки не беше пребит, татко, въпреки че нямаше да е чак толкова зле, ако беше. Заварих го да се опитва да се обеси и го свалих.
— Ама има две счупени ребра и целият е насинен.
— Беше високо, татко, а той се задушаваше! Какво трябваше да направя? Да го оставя да си виси ли? Е, сега е жив, заслужава или не! Работата ми не е да бъда палач! Там имаше букет, татко! От плевели и коприва! Ръцете му бяха подути от иглите на копривата. В него има поне частица, която заслужава да живее, разбираш ли?
— Но ти си отмъкнала бебето.
— Не, татко, измъкнах го със себе си. Виж, татко, моля те, разбери ме правилно. Погребах детето, което беше умряло. Спасих мъжа, който умираше. Това направих, татко. Хората може би ще го разберат накриво, ще тръгнат приказки. Не ме интересува. Трябва да се прави това, което трябва.
Разнесе се къткане и Ембър мина по двора с пиленцата, които я следваха в редичка. Къткането идваше от Ембър, а пиленцата притичваха напред-назад като новобранци под командите на сержант. Момичето се смееше тихичко между кътканията и след като успя да строи пиленцата в тържествен кръг, погледна Тифани и баща ѝ, сякаш нищо не се беше случило, и поведе отряда си обратно към плевнята.