След известно време бащата на Тифани се обади:
— Това току-що наистина се случи, нали?
— Да — отговори Тифани. — Нямам идея защо.
— Говорих с някои от мъжете — сподели баща ѝ, — а майка ти си поприказва с жените. Ще наглеждаме Низките. Станалото не биваше да става. Хората не бива да си мислят, че могат да оставят всичко на теб. Не бива да си мислят, че ти ще оправиш всичко, и ако приемеш съвета ми, същото се отнася и за теб. Има неща, с които трябва да се справи цялото село.
— Благодаря, татко — каза Тифани, — но сега аз трябва да ида да видя барона.
Тифани почти не си спомняше някога да е виждала барона в добро здраве. Изглежда никой не знаеше какво му е. Но също както много други болни хора, които бе виждала, той някак си продължаваше да се крепи между живота и смъртта в очакване да умре.
Веднъж чу един от селяните да го нарича паянтова врата, дето така и не се тръшвала, но баронът напоследък се влошаваше и по нейно мнение не след дълго животът щеше да се затръшне под носа му.
Тифани обаче можеше да измъкне болката и дори да я наплаши така, че да стои настрана за известно време.
Тя забърза към замъка. Сестрата, госпожица Смрика, я очакваше цялата пребледняла.
— Днес не му е добър ден — оплака се тя, а после добави със сдържана усмивка: — Цяла сутрин се молих за него.
— Много грижовно от ваша страна — отвърна Тифани, стараейки се да не допусне сарказъм в гласа си, но сестрата въпреки всичко ѝ се намръщи.
Стаята, в която въведоха Тифани, миришеше като всички болнични стаи: с твърде много народ и недостатъчно въздух. Сестрата застана на прага като стражар. Тифани усещаше неотклонния ѝ подозрителен поглед в гърба си. Все по-често се натъкваше на подобно отношение. Случваше се в околията да дойдат странстващи проповедници, които не понасяха вещиците, и людете ги слушаха със зяпнали уста. На Тифани понякога ѝ се струваше, че хората живеят в много странен свят. Всички знаеха, че вещиците крадат бебета, погубват реколтата с клетвите си и всякакви подобни небивалици. И същевременно търчаха до вещиците за помощ, ако се случеше да закъсат.
Баронът лежеше омотан в чаршафи — лицето му сиво, косата съвсем побеляла, а на местата, където беше окапала, прозираха малки розови петънца. Въпреки всичко изглеждаше спретнат. Той открай време си беше спретнат. Сега всяка сутрин един от стражите идваше да го обръсне. Това, доколкото можеше да се прецени, го ободряваше, но в конкретния случай той гледаше право през Тифани. Тя беше свикнала с това. Все пак баронът беше „мъж от старата гвардия“. Беше горд и не се славеше с най-добрия характер, но винаги се държеше на място. За него болката беше тиранин, а как постъпваш с тираните? Изправяш се пред тях, защото те накрая винаги побягват. Болката обаче не беше наясно с това правило. Тормозеше го все повече и повече. И така баронът лежеше, стиснал до бяло устни. Тифани го чуваше как не вика.
Тя седна на столче до него, пораздвижи пръсти, пое дълбоко дъх, а сетне пое болката, като я измъкна от изтощеното тяло и я сложи в невидимо кълбо точно над рамото си.
— Не одобрявам магията, да знаеш — изсумтя сестрата от прага.
Тифани примига като въжеиграч, току-що усетил някой да удря по въжето с дебела тояга. С голямо усилие на волята си тя накара потока на болката лека-полека да се уталожи.
— Знам, че от това му олеква — продължи сестрата, — но откъде иде всичката тая лечебна сила, а, кажи де?
— Сигурно идва от вашите молитви, госпожице Смрика — мило отвърна Тифани и с радост забеляза изражението ѝ.
Госпожица Смрика обаче беше дебелокожа като слон.
— Трябва да има гаранция, че не се забъркваме с тъмни и демонични сили. По-добре малко болка в този свят, отколкото цяла вечност мъки в следващия!
Горе в планините имаше дъскорезници, задвижвани от вода, и големи циркуляри, които се въртяха толкова шеметно, че представляваха само един сребрист вихър във въздуха… докато някой разсеян човек не отклонеше вниманието си, при което вихърът ставаше червен и във въздуха се разхвърчаваха пръсти.
Тифани се почувства точно така сега. Трябваше да се концентрира, докато жената беше твърдо решена да не спре да говори, а болката чакаше само един миг липса на внимание. Ох, да му се не знае, какво друго остава… Тя хвърли болката в свещника до леглото. Той мигновено се пръсна на парченца, а свещта избухна в пламъци. Тифани заскача по нея, докато угасне. После се обърна към слисаната сестра.