— Госпожице Смрика, убедена съм, че онова, което имате да кажете, е много интересно, но като цяло изобщо не се интересувам какво е вашето мнение за каквото и да било. Нямам нищо против да останете тук, но нещото, срещу което имам против, госпожице Смрика, е, че това е много трудно и може да бъде опасно за мен, ако се обърка. Напуснете, госпожице Смрика, или останете, госпожице Смрика, но най-вече млъкнете, госпожице Смрика, защото едва започнах, а има още много болка, която трябва да преместя.
Госпожица Смрика я изгледа. Беше страховито.
Тифани я изгледа в отговор, а ако има нещо, в което вещицата се научава да бъде спец, това е съответният поглед.
Вратата се тресна зад вбесената сестра.
— Говори тихо! Тя подслушва зад вратите.
Гласът дойде от барона, но почти не беше глас, а по-скоро призракът на гласа на някой, свикнал да раздава команди, но вече грохнал и немощен, сякаш с всяка дума се молеше за достатъчно време да каже следващата.
— Съжалявам, сър, но трябва да се съсредоточа — обясни Тифани. — Няма да си простя, ако нещо се обърка.
— Разбира се. Ще мълча.
Отнемането на болката беше опасно, трудно и много изтощително, но пък за сметка на това да гледаш как живецът се връща в сивото старческо лице си беше чудесна награда. По скулите му плъзваше руменина и то лека-полека грейваше от жизненост, докато болката се изливаше от него през Тифани в новото малко невидимо кълбо, което потрепваше току над дясното ѝ рамо.
Равновесие. Всичко е въпрос на равновесие. Това беше едно от първите неща, които научи: средата на климушката нито се издига, нито се спуска, а издигането и спускането минават през нея, докато тя остава неподвижна. Така и ти трябва да станеш средата на климушката, за да тече болката през теб, а не в теб.
Беше много трудно. Но Тифани можеше да се справи! Тя се гордееше с това. Дори Баба Вихронрав изсумтя, когато един ден ѝ показа как го е овладяла. А едно изсумтяване от Баба Вихронрав бе като гръмки овации от всички останали.
Баронът се усмихваше.
— Благодаря ти, госпожице Тифани Сболки. А сега, ако не възразяваш, бих искал да седна на стола си.
Това беше необичайно и Тифани се поколеба.
— Сигурен ли сте, сър? Все още сте много слаб.
— Да, всички така ми казват — махна с ръка барона. — Не мога да си представя защо си въобразяват, че не знам. Помогни ми, госпожице Тифани Сболки, защото трябва да говоря с теб.
Това не беше особено трудно. Момиче, което можеше да изхвърли господин Низки от леглото му, нямаше никакви проблеми с барона, към когото подходи като към фин порцелан, на какъвто и наподобяваше.
— Струва ми се, госпожице Тифани Сболки, че двамата с теб нито един път, когато идваше да ме видиш, не сме разговаряли за друго, освен за най-простички и практични неща, прав ли съм? — подхвана той, когато тя го настани с бастуна в ръцете му, така че да може да се подпира на него. Баронът не беше от хората, които ще се отпуснат назад в стола, ако могат да седнат на крайчеца му.
— Е, да, сър, струва ми се, че е така — предпазливо отговори Тифани.
— Сънувах, че снощи имах посещение — продължи баронът, изцеждайки лукава усмивчица. — Какво мислиш затова, а, госпожице Тифани Сболки?
— В момента нямам никаква представа, сър — отвърна Тифани, мислейки си: „Само не фигълите! Дано не са фигълите!“
— Беше баба ти, госпожице Тифани Сболки. Тя беше добра жена, при това изключително красива. О, да. Доста се разстроих, когато се омъжи за дядо ти, но предполагам, че така стана по-добре. Липсва ми, да ти призная.
— Наистина ли? — прошепна Тифани. Старецът се усмихна.
— След като почина скъпата ми съпруга, тя беше единственият човек, който смееше да спори с мен. Всеки мъж с власт и отговорности има нужда от някого, който да му каже кога постъпва като проклет глупак. Трябва да кажа, че Баба Сболки изпълняваше тази задача със завиден ентусиазъм. Така и трябваше, защото аз често се държах като проклет глупак, който си заслужава ритник в задника, метафорично казано. Силно се надявам, госпожице Тифани Сболки, че когато отида в гроба, ти ще се заемеш със същата задача спрямо моя син Роланд, който, както знаеш, има склонност към самомнителност в определени моменти. Той ще има нужда от някого, който да го срита по задника, метафорично казано, или направо буквално в реалния живот, ако вземе да се дуе твърде много.
Тифани се опита да прикрие усмивката си, а после отдели миг да нагласи кълбото от болка, което се навърташе общително край рамото ѝ.
— Благодаря за доверието ви, сър. Ще се постарая.
Баронът се прокашля вежливо и продължи: