— Не се и съмнявам! — Старецът помълча известно време, преди да попита: — Той дали… понамекна нещо за задгробния живот?
— Да, сър. Очевидно там липсва горчица, а останах с впечатлението, че няма и туршии.
— Вярно ли? Е, малко разочароващо наистина. Предполагам, че за компот и дума не може да става?
— Не навлязох в темата в подробности, сър. Той държеше голяма коса.
По вратата силно се потропа и госпожица Смрика извика високо:
— Добре ли сте, сър?
— В отлично състояние, драга ми госпожице Смрика — подвикна баронът в отговор, след което снижи глас и додаде конспиративно: — Струва ми се, че госпожица Смрика не те харесва особено, миличка.
— Смята ме за нехигиенична — обясни Тифани.
— Така и не проумях цялата тая глупост — призна баронът.
— Не е трудно за разбиране. Трябва да пъхам ръце в огъня при всяка възможност.
— Моля? Пъхаш ръце в огъня!
Вече съжали, че го е споменала, но знаеше, че старецът няма да миряса, докато не му покаже. Тя въздъхна и отиде до огнището, измъквайки големият железен ръжен от поставката му. Трябваше да признае на себе си, че ѝ беше приятно да се фука с този номер от време на време, а баронът щеше да е благодарна публика. Но трябваше ли да го прави? Е, номерът с огъня не беше чак толкова сложен, а кълбото от болка се крепеше прилично, пък и на барона не му оставаше много.
Тя напълни едно ведро с вода от малкия кладенец в далечния край на стаята. В кладенеца имаше жаби, поради което и в кофата също, но Тифани милосърдно ги пусна обратно. Никому не е приятно да вари жаби. Формално погледнато, ведрото с вода не беше абсолютно необходимо, но беше част от играта. Тифани показно се покашля.
— Виждате ли сега, сър? Имам ръжен и ведро студена вода. Студен метален ръжен и леденостудена вода. А сега… хващам ръжена с лявата си ръка, а дясната пъхам в най-нажежената част на огъня, ето така.
Баронът ахна, когато пламъците лумнаха около ръката ѝ, а върхът на ръжена в другата ѝ ръка изведнъж се нажежи до червено.
Доволна, че впечатли подобаващо барона, Тифани топна ръжена във ведрото с вода, от което изригна облак пара. После застана пред барона, вдигнала две ръце, съвсем невредими.
— Но аз видях как се разгоряха пламъците! — възкликна баронът, все още облещен. — Браво на теб! Страхотно! Това е някакъв трик, нали?
— По-скоро умение, сър. Пъхам ръка в огъня и прехвърлям горещината в ръжена. Просто премествам топлината. Пламъкът, който видяхте, се получава от изгарянето на частици мъртва кожа, мръсотия и всички онези гадни, невидими малки хапещи твари, които се развиват в нехигиенична среда… — Тя млъкна. — Добре ли сте, сър? — Баронът се цъклеше в нея. — Сър? Сър?
Старецът заговори, сякаш четеше от невидима книга:
— Заекът скача в огъня. Заекът скача в огъня. Огънят го поема, без да му навреди. Огънят го обича, огънят не му вреди. Заекът скача в огъня. Огънят го обича, огънят го пуска на воля… Всичко си спомням! Как изобщо можах да забравя! Как изобщо посмях да забравя? Зарекох се, че ще го помня вечно, но времето тече и светът те залива с неща, които да помниш, с неща, които да правиш, отнема ти времето, отнема ти спомените. И забравяш нещата, които са важни, истинските неща.
Тифани замръзнала гледаше как сълзите се стичат по лицето му.
— Спомням си всичко — прошепна той с накъсан от хлипове глас. — Спомням си горещината! Спомням си заека!
В този момент вратата се отвори със замах и госпожица Смрика влезе в стаята. Последвалото се случи само за миг, но на Тифани ѝ се стори цяла вечност. Сестрата впи поглед в ръката ѝ, хванала ръжена, после в разплаканото лице на стареца, после в облака пара и отново в Тифани, отмаляло изпускаща ръжена, а после пак в стареца и отново в Тифани, когато ръженът падна в огнището с трясък, който отекна из целия свят. Тогава госпожица Смрика пое дъх като кит на път да се гмурне до морското дъно и закрещя:
— Какво правиш с него? Махай се оттук, безочлива безобразница такава!
Тифани бързо възвърна способността си да говори, която прерасна в способност да крещи:
— Не съм безочлива и не безобразнича!
— Ще извикам стражата и ще видиш ти, черна среднощна вещице! — запищя сестрата, втурвайки се към вратата.
— Едва единайсет и половина е! — кресна Тифани подир нея и се завтече към барона, съвсем объркана и без да знае какво да прави. Болката се размърда. Усещаше я. Но не можеше да си събере мислите. Губеше контрол. Тя се концентрира за момент и опитвайки се да се усмихне, се обърна към барона:
— Много съжалявам, че ви разстроих, сър — започна и осъзна, че той се усмихваше през сълзи и цялото му лице сякаш бе изпълнено със слънчева светлина.