— Да ме разстроиш ли? Мили боже, не, не съм разстроен! — Той се помъчи да се изправи на стола и посочи огъня с треперещ пръст. — Всъщност съм съвсем настроен! Чувствам се жив! Аз съм млад, скъпа ми госпожице Тифани Сболки! Помня онзи прекрасен ден! Не ме ли виждаш? Там, в долината? Прекрасен, свеж септемврийски ден. Малко момче с вълнено палтенце, което доста боцкаше, доколкото си спомням, да, доста боцкаше и миришеше на пикня! А баща ми тананикаше „Чучулигите звънко пеят“ и аз се опитвах да припявам и, разбира се, не успявах, понеже гласчето ми беше като на заек, пък и гледахме как палят стърнищата. Навсякъде имаше дим и с напредването на огъня към нас тичаха мишки, плъхове, зайци и дори лисици, за да избягат от пламъците. Фазани и яребици се изстрелваха като стрели, както обикновено, в последната минута и изведнъж всички звуци затихнаха и видях заека. О, беше голям — впрочем знаеш ли, че селяните смятат всички зайци за мъжки? — и просто си стоеше там и ме гледаше, докато край нас падаха снопчета горяща трева, а пламъците напредваха зад гърба му. А той гледаше право в мен и се заклевам, че като разбра, че е привлякъл погледа ми, се завъртя във въздуха и скочи право в огъня. Аз, естествено, се разревах, понеже той беше толкова красив. А баща ми ме взе на ръце и ми каза, че ще ми издаде малка тайна. Тогава ме научи на песничката за заека, за да знам каква е истината и да не плача повече. А по-късно минахме през изгорялото стърнище и там нямаше никакъв мъртъв заек. — Старецът неловко обърна глава към нея, а лицето му светеше, наистина светеше. Направо сияеше.
„Откъде идва тази светлина? — зачуди се Тифани. — Твърде ярка е за огън, но завесите са спуснати. Тук вътре е все сумрачно, но сега ни облива светлината на свеж септемврийски ден…“
— Помня, че като се прибрахме у дома, направих рисунка с пастели и баща ми беше толкова горд, че я разнесе из целия замък, така че всички да могат да ѝ се възхитят — продължи старецът, ентусиазиран като момче. — Детски драскулки, разбира се, но той говореше за нея като за гениална творба. Родителите правят такива неща. Намерих я сред документите му, след като почина. Впрочем, ако те интересува, можеш да я откриеш в кожена папка в сандъчето с парите. Тя все пак си е скъпоценност. Никога не съм казвал това на друг — сподели баронът. — Хората и дните, както и спомените с тях идват и отминават, но този спомен винаги се е таял там. Никакви пари, госпожице Тифани Сболки, тъй наречена вещица, не биха могли да са достатъчна отплата за това, че ми върна този чудесен спомен, който ще помня до последния си…
Пламъците в огнището застинаха за миг и въздухът се вледени. Тифани всъщност не беше съвсем сигурна дали наистина е виждала Смърт. Всъщност не дали го е виждала наистина, а дали по някакъв странен начин всичко това не се е случило в главата ѝ. Макар че където и да беше, май нямаше разлика.
— ПОДОБАВАЩО ЛИ СЕ ПОЛУЧИ? — запита Смърт.
Тифани не отскочи назад. Нямаше смисъл.
— Постановка ли беше?
— КОЛКОТО И ДА МИ СЕ ЩЕ ЗАСЛУГАТА ДА Е МОЯ, ДРУГИ СИЛИ СА В ДЕЙСТВИЕ. ХУБАВ ДЕН, ГОСПОЖИЦЕ СБОЛКИ.
Смърт си тръгна, а баронът забърза подире му — малчуган в новото си вълнено палтенце, което боцкаше ужасно и понякога миришеше на пикня10, припкащ след баща си през одименото поле.
Тифани постави ръка на челото на починалия старец и с почит затвори очите му, където мъждееше светлината на горящото стърнище.
Глава 5
Първословото
Трябваше да има миг покой. Наместо това на мига се раздрънча метал. Довтасаха част от стражите в замъка, чиито брони вдигаха даже повече шум от нормалното, понеже нито една не им беше по мярка. Тук от стотици години не бяха водени битки, но те все още носеха брони, понеже рядко се налагаше да ги кърпят и не се износваха.
Пръв през вратата нахълта Браян, сержантът. Лицето му беше изкривено от сложно изражение. Това беше изражение на човек, на когото току-що му е казано, че една зла вещица, която той познаваше от дете, е убила шефа му, а синът на шефа не е тук, пък вещицата е още в стаята. На всичкото отгоре една сестра, която той не харесваше особено, не спираше да го ръга отзад и да крещи „Какво чакаш, човече? Изпълни си задълженията!“ Всичко това му действаше на нервите. Той заби в Тифани овчи поглед.
— Добрутро, госпожице, наред ли е всичко? — После зяпна отпуснатия в стола си барон и добави: — Умрял е значи, а?
— Да, Браян — отвърна Тифани. — Почина едва преди минутки и имам причина да вярвам, че беше щастлив.
10
Старите фабриканти на платове използваха урина като фиксатор за боята на вълнените дрехи, за да не пускат цветовете. В резултат от тази технология дрехите понамирисваха с години. Дори госпожица Загадини не можа да измисли по-добро обяснение и запази спокойствие, макар че тя по-скоро би използвала термина „излишни телесни течности“. — Б.пр.