— Е, ми то май е хубаво тогава — предположи сержантът, но внезапно лицето му се изкриви в плач и следващите му думи се изтръгнаха задавени и мокри: — Само да знаеш колко добре се отнесе с нас, когато баба ми беше зле! Пращаше ѝ топло ядене всеки ден, чак до самия ѝ край.
Тя пое омекналата му ръка и погледна през рамото му. Останалите стражи също плачеха, и то все по-безутешно, защото знаеха, че са големи силни мъже или поне така се надяваха и не бива изобщо да плачат. Но баронът винаги беше край тях, беше част от живота им като слънцето. Хубаво, случваше се да те нахока, ако си заспал на пост или ти е тъп мечът (въпреки факта, че откак се помнеха на нито един страж не се бе наложило да използва меча си за друго, освен за отваряне на консерви). Но в края на краищата, когато всичко е, тъй да се каже, пито-платено, той беше баронът, а те — неговите момчета, а сега си беше отишъл.
— Питай я за ръжена! — кресна сестрата иззад Браян. — Хайде, питай я за парите!
Сестрата не можеше да види лицето на Браян. Тифани обаче можеше. Сигурно пак беше ръгнат отзад, защото то внезапно почервеня.
— Извинявай, Тиф… имам предвид, госпожице, но тази дама тук твърди, че според нея си извършила убийство и грабеж — изрече той, а лицето му додаде, че собственикът му в момента изобщо не мисли същото и не иска да си има проблеми с никого, особено с Тифани.
Тя го възнагради със сдържана усмивка. Не забравяй, че си вещица, каза си наум. Не започвай да крещиш, че си невинна. Ти знаеш, че си невинна. Няма нужда да крещиш нищо.
— Баронът бе достатъчно любезен да ми даде пари за… за това, че съм се грижила за него — обясни тя. — Предполагам, че госпожица Смрика случайно е дочула нещо през вратата и си е направила грешно заключение.
— Това са много пари! — настоя госпожица Смрика, цялата почервеняла. — Големият сандък под леглото на барона беше отворен!
— Така е — кимна Тифани — и както изглежда, госпожица Смрика случайно е дочула нещо доста продължително.
Някои от стражите се разхилиха, от което госпожица Смрика се вбеси още повече, ако това изобщо беше възможно. Тя си проби път напред.
— Отричаш ли, че стоеше там с ръжен и горяща ръка? — запита тя с лице, червено като на пуйка.
— Бих искала да обясня нещо, моля — каза Тифани. — Доста важно е. — Вече съвсем осезателно чувстваше нетърпеливата болка, която напираше да се освободи. Ръцете ѝ се изпотиха.
— Правеше черна магия, признай си!
Тифани дълбоко пое дъх.
— Не зная какво е това — изпъшка тя, — но знам, че едва удържам точно над рамото си последната болка, която баронът изпита на този свят, и трябва да се отърва спешно от нея, а не мога да го направя тук, с всичките тези хора наоколо. Моля ви! Имам нужда от открито пространство веднага! — Тя избута госпожица Смрика настрани, а стражите незабавно ѝ сториха път за безкрайна ярост на сестрата.
— Не я пускайте! Ще се омете! Те все така правят!
Тифани познаваше замъка доста добре. Всъщност всички го познаваха. Надолу по стъпалата имаше вътрешен двор и тя светкавично се отправи натам, усещайки как болката се размърдва и се приготвя за нападение. За да я овладее, човек трябваше да си я представя като някакво животно, което може да държи в клетка, но това вършеше работа до известно време. Горе-долу колкото… ами всъщност до момента.
Сержантът изникна до нея и тя го сграбчи за ръката.
— Не ме питай защо — успя да процеди през стиснати зъби, — само хвърли шлема си във въздуха!
Той беше достатъчно съобразителен да изпълнява заповеди и запрати шлема си във въздуха като супена паница. Тифани запокити болката след него, усещайки, ужасното, почти змийско движение, с което се изтръгна от нея. Шлемът спря насред въздуха, сякаш ударил невидима стена, и падна на калдъръма в облак от пара, сгънат почти на две.
Сержантът го вдигна и моментално го пусна отново.
— Дяволски пари! — Той се оцъкли в Тифани, която се опираше на стената и се мъчеше да си върне дъха. — И ти си поемала такава болка всеки ден!
Тифани отвори очи.
— Да, обаче обикновено имам достатъчно време да намеря къде да я източа. Водата и скалите не вършат много добра работа, но металът е доста надежден. Не ме питай защо. Ако се опитам да разбера как става, то просто не става.
— Чух, че можеш да правиш и какви ли не номера с огъня — сподели сержант Браян с възхищение.
— Огънят се контролира лесно, стига да си събереш мислите, но болката… болката се съпротивява. Болката е жива. Болката е врагът.