Сержантът направи предпазлив опит да си вземе шлема с надеждата, че вече е достатъчно изстинал.
— Ще трябва да го поизчукам, че види ли го шефът толкоз крив… — започна той. — Нали знаеш колко държи да сме изрядни… О. — Той заби поглед в земята.
— Да — каза Тифани възможно най-мило, — ще е необходимо малко време да свикнем, нали? — Тя безмълвно му подаде носната си кърпичка и той си издуха носа.
— Но ти можеш да отнемаш болка — изхлипа той, — значи сигурно можеш да…
Тифани вдигна ръка.
— Спри веднага — сряза го тя. — Знам какво ще кажеш и отговорът е не. Ако си отрежеш ръката, сигурно бих могла да те накарам да я забравиш, докато се опиташ да си изядеш вечерята, но неща като загуба, скръб и мъка? Не мога да правя това. Не бих посмяла да се намесвам в това. Има едно нещо, наречено „успокойки“, и аз знам само един човек на света, който може да го прави, но дори няма да го помоля да ме научи. Това са твърде дълбоки води.
— Тиф… — Браян се поколеба и се озърна, сякаш очакваше сестрата да изникне отнякъде и отново да го сръга отзад.
Тифани зачака. Моля те, не питай, каза си тя. Открай време ме познаваш. Не може да си помислиш, че…
Браян я погледна умоляващо.
— Ти наистина ли…? — Гласът му замлъкна.
— Не, разбира се — отвърна Тифани. — Що за муха ти е влязла в главата? Как можа да си помислиш такова нещо?
— Ми не знам — смотолеви Браян, цял почервенял от неудобство.
— Е, добре тогава.
— Май е най-добре да ида да кажа на младия господар — смънка Браян, след като отново си издуха силно носа. — Ама само знам, че е отишъл до големия град с неговата… — той отново млъкна смутен.
— С неговата годеница — решително завърши Тифани. — Можеш да го кажеш на глас, да знаеш.
Браян се покашля.
— Ами ние, тъй де, ние си мислехме, че… ами то ние всички си мислехме, че вие двамата с него, тъй де, нали знаеш…
— Ние сме стари приятели — натърти Тифани — и това е всичко.
Стана ѝ жал за Браян, макар че той твърде често отваряше уста, преди да направи връзка с мозъка. Тя го потупа по рамото.
— Виж, мога аз да отскоча с метлата до големия град.
Той едва не се разтопи от облекчение.
— Би ли го направила?
— Разбира се. Като гледам, доста грижи ти се трупат на главата, а така част от тях ще отпаднат.
И ще се струпат на моята, естествено, помисли си тя, като пое с бърза стъпка през замъка. Новината беше плъзнала. Хората се мотаеха разплакани или просто съвсем сащисани. Готвачката я настигна тъкмо когато си тръгваше.
— Какво да правя? Вече сложих вечерята на горкичкия клетник във фурната!
— Тогава я извади и я дай на някого, който се нуждае от добра вечеря — отсече Тифани. Беше важно да звучи хладнокръвно и делово. Хората бяха изпаднали в шок. Когато имаше време, и тя щеше да го направи, но точно в този момент беше важно да ги върне обратно в реалния свят, тук и сега.
— Слушайте ме всички — гласът ѝ отекна в голямата зала. — Да, баронът ви си отиде, но все още си имате барон! Той скоро ще дойде тук със своята… дама и трябва да завари всичко безупречно! Всеки от вас си знае задълженията! Захващайте се с тях! Помнете го с добро и лъснете всичко тук в негова чест.
Това проработи. Винаги вършеше работа. Тон, който звучеше така, сякаш собственичката му знае какво прави, по принцип вършеше работа, особено ако собственичката му носи островърха черна шапка. Внезапно се отприщи порив за трескава дейност.
— Сигурно си мислиш, че ти се е разминало, а? — обади се глас зад гърба ѝ.
Тифани изчака малко, преди да се обърне, а когато се обърна, се усмихваше.
— О, госпожице Смрика — възкликна тя, — още ли сте тук? Е, може би има някои подове за доизтъркване?
Сестрата представляваше самото въплъщение на яростта.
— Аз не търкам подове, ти, арогантно, малко…
— Да, наистина, вие не търкате нищо, нали, госпожице Смрика? Забелязах! Виж, госпожица Росна, която беше тук преди вас, е, тя наистина можеше да търка под. Тя можеше така да изтърка пода, че да се огледате в него, макар че във вашия случай, госпожице Смрика, разбирам защо идеята не е чак толкова добра. Госпожица Пъргава, която беше тук преди нея, дори жулеше пода с пясък, с бял пясък! Тя преследваше мръсотията така, както териер преследва лисица!
Сестрата отвори уста да отвърне, но Тифани не остави никакво място за думите ѝ.
— Готвачката ми каза, че сте много набожна жена, все на колене стоите и аз нямам нищо против, абсолютно нищо против, но не ви ли е хрумвало да вземете един парцал и кофа, докато си клечите? На хората не им трябват молитви, госпожице Смрика, а нещо, което върши работа. И на мен ми дойде до гуша от вас, госпожице Смрика, и особено от вашата чудесна бяла наметка. Мисля, че Роланд е бил много впечатлен от вашата чудно бяла наметка, но аз не съм, госпожице Смрика, защото вие не правите нищо, от което може да се изцапа.