Това донякъде я зарадва. Най-малкото, което той заслужаваше, беше да лежи в смърдящия бълвоч. Тя обаче трябваше бързо да овладее положението, преди той да е успял да се освести.
Когато почнал побоят, ужасената госпожа Низки, досущ като някаква мишчица, отърчала с писъци до селската кръчма, откъдето бащата на Тифани пратил едно момче да я повика. Господин Сболки беше доста далновиден мъж и навярно е знаел, че целодневното бирено веселие може да погуби всекиго. Докато Тифани хвърчеше към къщата, яхнала метлата си, тя долови началото на злокобното думкане.
Тя зашлеви мъжа по лицето.
— Чуваш ли това? — кресна, сочейки към затъмнения прозорец. — Чуваш ли го? Това е звукът на злокобата. Думкат за теб, господин Низки, за теб! И имат сопи! И камъни! И юмруци! Имат всичко, което им попадне в ръцете, и имат пестници, а внучето ти умря, господин Низки. Пребил си дъщеря си толкова зле, господин Низки, че бебето е умряло, а жена ти не могат да я утешат и всички знаят, че ти си го сторил, всички знаят!
Тя се вгледа в кръвясалите му очи. Пестниците му автоматично се бяха свили в юмруци, понеже беше свикнал да мисли с тях. Скоро щеше да пробва да ги използва, тя си знаеше, защото е по-лесно да удряш, отколкото да мислиш. Господин Низки си беше проправил път в този живот с юмруци.
Злокобното думкане бавно приближаваше. Трудно се ходи из полята в тъмна нощ, когато си се наливал с бира до козирката, независимо колко праведен се чувстваш в момента. Тя се надяваше да не влязат първо в плевнята, защото щяха да го обесят на място и на мига. Така де, на мига, ако имаше късмет. Когато видя плевнята, превърнала се в касапница, тя разбра, че ако не се намеси, касапницата ще се повтори. Успя да отнеме болката на момичето и я прикова над собственото си рамо. Болката беше невидима, разбира се, но пред мисления ѝ взор гореше с яркооранжев пламък.
— Онуй момче е виновно — изломоти мъжът, а повръщаното се стичаше по брадата му. — Навърта се тука, взима ѝ акъла и тя не ще да слуша ни майка си, ни мен. А е само на тринайсет. Срамота.
— И Уилям е на тринайсет — каза Тифани, като си налагаше да говори със сдържан тон. Беше трудно. Гневът ѝ напираше да избухне. — Да не искаш да ми кажеш, че е била твърде малка за милувки, но достатъчно голяма, за да бъде пребита така, че да кърви от места, от каквито никой не бива да кърви?
Не можеше да разбере дали наистина си е събрал ума, защото той бездруго имаше толкова малко, че не се знаеше дали изобщо му е останал някакъв.
— Не беше редно онуй, дето го правеха — смотолеви той. — У дома си поне човек трябва да наложи ред все пак, не е ли тъй?
Тифани си представи нажежените разговори в кръчмата, които се превръщаха в увертюра на злокобното думкане. По селата в Кредище нямаше кой знае колко оръжия, но пък имаше неща като сърпове, коси, брадви и големи, направо огромни млатове. Те не бяха оръжия… докато не удариш някого с тях. А нравът на стария Низки беше всеизвестен, нищо, че жена му все казваше на съседите, че е с насинено око, понеже пак се била блъснала във вратата.
О, да, можеше да си представи разговорите в кръчмата, подклаждани от бирата и подсещащи хората, че всички онези неща, които не бяха оръжия, висяха в сайвантите им. Всеки мъж е господар в своя дом, в своята малка крепост. Всеки знае това — е, поне всеки мъж, — така че като се опре до чужди проблеми, стоиш и си гледаш в собствената копаня, без да заничаш в чуждата, докато тя не започне да смърди, но започне ли… тогава трябва да направиш нещо, иначе всичките крепости ще се разпаднат. Господин Низки беше една от тайните, които всички в околията мрачно таяха, ала вече не можеше да бъде тайна.
— Аз съм единственият ти шанс, господин Низки — прошепна Тифани. — Бягай. Грабвай, каквото можеш, и се омитай. Иди, където никога не са чували за теб и за всеки случай и още по-нататък, защото няма да мога да ги удържа, проумяваш ли? Изобщо не ми пука за мизерната ти кожица, но не искам да гледам как добри хора се сквернят с убийство, така че просто си плюй на петите, а аз няма да си спомня накъде си тръгнал.
— Не можеш да ме изпъдиш от собствения ми дом — избъбри той, насъбрал известно пиянско упорство.
— Ти изгуби дома си, жена си, дъщеря си… и внука си, господин Низки. Тук вече няма кой да ти се притече на помощ. Аз ти предлагам едничкото, което ти е останало — живота.
— Ама то пиенето е виновно! — зарева Низки. — Пиенето е виновно, госпожа!
— Но ти си го изпил, а после си изпил и второ, и трето — процеди тя. — Цял ден си пил и си се върнал вкъщи само защото на пиенето му се е полягало. — Тифани усещаше сърцето си сковано от студенина.