Джек Лондон
В далечна страна
Когато човек отиде в далечна страна, трябва да е готов да забрави много от нещата, които е научил, да придобие навици, присъщи на живота в новата земя; трябва да се отрече от старите идеали и старите си божества, а често дори коренно да промени самите си разбирания за чест, служили до тогава за ръководно начало на поведението му. За онези, които притежават изключителна способност да се нагаждат, новото при такава промяна може да стане дори източник на удоволствие; ала за хора, сраснали с всекидневието, в което са се родили, тежестите в променената обстановка са непоносими и те се терзаят телом и духом от новите ограничения, които не разбират. Това терзание нерядко оказва своето действие и противодействие, поражда най-различни Вини и води към всевъзможни злополучия. Защото човек, който не може да се приспособи към новия строй на живота, би било по-добре да се върне в родината си; ако отлага това прекалено дълго, той, положително ще умре.
Човек, който обръща гръб на удобствата на една цивилизация, за да се сблъска с неопитната младост, с първобитната простота на Севера, може да смята, че успехът му ще е обратно пропорционален на количеството и качеството на безнадеждно закостенелите му навици. Той скоро ще открие (ако е способен на такова нещо), че навиците, свързани с материалния живот, са най-маловажни. Да смени такива неща като изискано меню с проста храна, стегнати кожени обувки с меки безформени мокасини, пухено легло със спане на снега, в края на краищата е много лесно. Истинското затруднение ще дойде, когато му се наложи да си изработи правилно отношение към всичко, което го заобикаля, а особено към ближния си. Учтивостта в обикновения живот трябва да замести със себеотрицание, сдържаност и търпимост. Така и само така може да спечели този скъпоценен бисер — истинското другарство. Трябва не да изказва благодарност, а да я проявява, без да си отваря устата, и да я доказва, като се отплаща по същия начин. Накъсо трябва да замени думите с дела, външната форма с вътрешно съдържание.
Когато вестта за полярното злато прогърмя из целия свят и обаянието на Севера плени сърцата на хората, Картър Уедърби напусна спокойната си чиновническа служба, даде половината от спестяванията на жена си, а с остатъка си купи необходимото снаряжение. Той не беше романтичен по природа — робската работа на търговски служещ бе смазала у него всичко това; просто му беше омръзнало непрекъснатото еднообразие и му се поиска да рискува и да се изложи на големи опасности с надеждата те да му донесат големи печалби. Както много други глупци, презрели утъпканите пътища, използувани от пионерите на Севера вече от двадесетина години, той побърза да замине през пролетта за Едмънтън и там, за свое лично нещастие, влезе в съдружие с група златотърсачи.
В тази група нямаше нищо необикновено освен плановете й. Дори крайната й цел, както и на всички други групи, беше Клондайк. Обаче пътят, който си бяха начертали за достигането на тази цел, можеше да смае и най-каления туземец, роден и отрасъл сред превратностите на Северозапада. Изненада се дори и Жан Батист, синът на пропаднал уоуаски и индианка от племето чипеуа, проплакал за първи път в шатра от еленови кожи, северно от шестдесет и петия паралел, и умирил се, смучейки блажено сурова лой. Макар че им продаде услугите си и се съгласи да отиде чак до вечните ледове, той злокобно поклати глава, когато го попитаха за съвет.
Сигурно тъкмо тогава беше изгряла и нещастната звезда на Пърси Кътфърт, защото и той се присъедини към тази компания аргонавти. Пърси беше обикновен човек с банкова сметка, неизчерпаема, както и културата му, което вече значи много нещо. Той нямаше никаква причина да се впуска в подобно начинание — съвсем никаква наистина, освен дето страдаше от извънредно голяма сантименталност. Пърси погрешно я смяташе за истински романтизъм и любов към приключения. Много други мъже бяха смятали така и бяха направили същата съдбоносна дрешка. Пукването на пролетта завари златотърсачите на току-що очистилата се от ледовете Еленова река. Това беше внушителна флотилия, защото групата и беше голяма, а освен това я придружаваха и събрани от кол и от въже мелези водачи с жените и децата им. Ден след ден се трудеха те на своите лодки и кану, воюваха с комарите и други подобни напасти накацали по тях. Те се потяха и псуваха, когато трябваше да пренасят лодките на гръб. Такъв тежък труд разголва човека до дъното на душата и преди още езерото в Атабаока да се загуби на юг зад гърба им, всеки член на групата се беше показал в истинската си светлина.
Картър Уедърби и Пърси Кътфърт вечно кръшкаха и мърмореха. Всички останали, взети заедно, се оплакваха по-малко от своите болки и страдания, отколкото тези двамата, взети поотделно. Нито веднъж те не се нагърбиха с някое от безбройните задължения в стана. Имаше ли нужда да се донесе кофа вода, да се нацепи още един наръч дърва, да се измият и избършат чиниите или да се потърси в багажа някой станал изведнъж необходим предмет, и тези две немощни издънки на цивилизацията веднага откриваха у себе си навехнати стави или плюски, които изискваха незабавното им внимание. Те първи си лягаха вечер и оставяха недовършени двадесетина свои задължения; ставаха последни сутрин, когато всичко трябваше да бъде готово за тръгване още преди закуска. Първи сядаха да се хранят и последни се наемаха да помогнат в готвенето; първи посягаха към оскъдните лакомства, последни забелязваха, че са добавили към дажбата си падащото се на някой друг. Когато беше техен ред да гребат, хитро разцепваха водата с всеки удар и оставяха устремът на лодката да вдигне греблата. Мислеха си, че никой не забелязва, ала другарите им тихо ги псуваха и ги намразваха все повече, а Жак Батист открито ги подиграваше и ги кълнеше от сутрин до вечер. Но Жак Батист не беше джентълмен.