Настъпи решителният миг. Жак Батист спря да натъкмява хамутите и притисна борещото се куче на снега. Готвачът мълчаливо изрази недоволството си от бавенето, хвърли малко бекон в къкрещата тенджера с боб и се обърна към другите. Слоупър се изправи на крака. Тялото му представляваше смешна противоположност на цветущото здраве на некадърниците. Жълт и слаб, избягал от заразата на треската в някаква южноамериканска дупка, той беше преминал без спиране през всичките климатични пояси и още можеше да работи наред с другите. Тежеше сигурно деветдесет фунта заедно с тежкия си ловджийски нож, а прошарената му коса говореше за отминала вече младост. Неизтощените млади мускули и на Уедърби, и на Кътфърт бяха десет пъти по-жилави от неговите, но той можеше да ги умори до смърт, ако се опитаха да ходят наравно с него един ден. И целия този ден той беше убеждавал по-силните си другари да се решат на хиляда мили най-тежки изпитания, каквито може да си представи човек. В него бе въплътен неспокойният дух на расата му, а древното тевтонско твърдоглавие, към което се добавяше схватливостта и предприемчивостта на янки, държаха плътта в подчинение на духа.
— Всички, които са съгласни да продължим с кучетата, щом реката замръзне, да кажат „да“.
— Да — екнаха осем гласа, — гласове, на които бе съдено да оставят диря от проклятия по протежение на много стотин мили страдания.
— Някой на обратно мнение?
— Аз! — За първи път двамата некадърници бяха единодушни, без да правят някакъв компромис с личните си интереси.
— Е, какво ще правите сега? — свадливо добави У едър би.
— Мнозинството печели! Мнозинството печели! — завикаха другите.
— Зная, че ако не дойдете, експедицията може да се провали — любезно отвърна Слоупър; — но смятам, че ако се напънем здравата, ще можем да минем и без вас. Какво ще кажете, момчета?
Въздухът екна от общото одобрение.
— Питам се, знаете ли — страхливо се обади Кътфърт — какво трябва да прави човек като мене?
— Няма ли да дойдеш с нас?
— Нее!
— Тогава прави, каквото си искаш, дявол да го вземе. Ние няма да ти се бъркаме.
— Чини ми се, че можеш да я решиш тая работа със сърдечния си приятел — подхвърли един западняк от Дакота и посочи Уедърби. — Той като нищо ще те пита какво ще правиш, като се стигне до готвене и събиране на дърва.
— Тогава да смятаме, че всичко е уредено — заключи Слоупър. — Утре тръгваме и ще спрем на пет мили по-нататък само колкото окончателно стегнем всичко и да си помислим дали не сме забравили нещо.
Шейните заскърцаха на окованите си със стомана лазове; кучетата, приведени, напъваха хамутите, което от рождение им е било съдено да умрат. Жак Батист се спря до Слоупър, за да хвърли сетен оглед към хижата. От кюнеца на конската печка бавно се виеше дим. Двамата некадърници ги наблюдаваха от прага. Слоупър сложи ръка на рамото на мелеза.
— Жак Батист, чувал ли си някога приказката за котките от Килкени? Мелезът поклати глава.
— Да ти кажа, приятелю и добър другар: котките от Килкени се били, докато от тях не останало нито кожа, нито косъм, нито помен. Разбираш ли? До като не останало нищо. Та така. Тези двамата там не обичат да работят. Те няма да работят. Ние го Знаем. Те ще бъдат самички в тая хижа цялата зима, безкрайно дълга, тъмна зима. Котки от Килкени, разбра ли?
Французинът в Батист сви рамене, а индианецът в него не промълви нито дума. Въпреки всичко свиването на раменете беше много красноречиво, изпълнено с пророчество.
Отначало в хижата всичко вървеше чудесно. Грубите закачки на другарите бяха накарали Уедърби и Кътфърт да разберат стоварилата се върху тях Взаимна отговорност; освен това в края на краищата нямаше и чак толкова много работа за двама здрави мъже. Отърваването от вдигнатия над главите им камшик или, с други думи, от тормозещия ги мелез донесе със себе си радостна промяна. Първо всеки от тях се мъчеше да надмине другия и те извършваха всякакви дребни задължения с такова усърдие, че ако можеха да ги видят другарите им, които сега си вадеха душите по Дългата пъртина, биха зяпнали от учудване.
За тях вече нямаше никакви грижи. Гората, която ги заграждаше от три страни, предлагаше неизчерпаем запас от дърва. На няколко крачки от хижата спеше Таралежовата река и една дупка, изсечена в зимната й завивка, образуваше бълболещ извор от кристално чиста и до болка студена вода. Но много скоро те започнаха да се дразнят дори от това. Дупката постоянно замръзваше и изсичането на леда им струваше много мъчителни часове труд. Неизвестните строители на хижата бяха продължили двете странични стени така, че отзад да се образува помещение за склад. Там беше натрупана по-голяма част от припасите на експедицията. Храната можеше богато да стигне за тройно повече хора от тези, за които беше предопределена. Обаче повечето беше от този вид, който поддържа силите — и издръжливостта, но не задоволява изтънчения вкус. Наистина захарта беше предостатъчно за двама обикновени мъже, ала тези двама малко се различаваха от деца. Те веднага откриха достойнствата на горещата вода с много захар в нея и започнаха обилно да поливат палачинките и да топят тиганиците в гъст бял сироп. Унищожаваха я безмилостно с кафе и чай и особено със сушените плодове. За първи път се спречкаха заради захарта. А положението става наистина сериозно, когато двама души, принудени да прекарват цялото си време съвсем сами, започнат да се карат.