Старецът се върна към мястото си до огнището и рече:
— Не е да ги няма. Не е като другия негодник.
— Кой друг негодник? — запита Хайнс.
— Колгън — презрително отвърна старецът.
— Защото Колгън е работник, затова ли го казваш? Има ли някаква разлика между добрия и честен зидар и кръчмаря, а? Та нима работникът няма същото право да бъде в кметството като всеки друг, а? Та ако щеш и повече право от ония парвенюта, които клатят шапка на всеки с пет метра титла! Не съм ли прав, Мат? — обърна се Хайнс към О’Конър.
— Май че си прав — отвърна О’Конър.
— Единият от тях си е обикновен честен човек, у когото няма шикалкавене. И отива там, за да представлява трудовите класи. А тоя службогонец, за когото работиш, иска само да се намести някъде на топло.
— Разбира се, че трудовите класи трябва да бъдат представени — рече старецът.
— Работникът — подзе Хайнс — само опъва каиша за тоя, що духа. Но всички чакаме на него. Работникът не търси тлъсти служби за син, племенник и шурей. Работникът няма да стъпче честта на Дъблин в калта, за да угоди на един немски монарх3.
— Какво? Какво? — попита старецът.
— Не знаеш ли, че са намислили да връчат приветствен адрес на крал Едуард4, ако дойде тук догодина? Защо ни е потрябвало да правим метани на чужд крал?
— Нашият човек няма да гласува за адреса — рече О’Конър. — Той излиза с патриотическа платформа.
— Няма ли? — каза Хайнс. — Само почакай да видиш дали няма да гласува. Знам си го аз. Нали знаеш приказката — Търни лъже, дето свърне.
— Бога ми! Може би си прав, Джо! — рече О’Конър. — Както и да е, дано се вести с пароците.
Тримата мъже се смълчаха. Старецът взе да ръчка въглените. Хайнс си свали шапката, поизтърси я, сетне оправи яката на сакото си и на ревера му се показа бръшлянов лист.
— Ако този човек беше жив5 — рече той, сочейки бръшляновия лист, — и дума нямаше да става за някакъв приветствен адрес.
— Така си е — рече О’Конър.
— Здраве да е и дано бог ни върне ония времена! — каза старецът. — Тогава имаше плам в тая работа.
В стаята пак настана тишина. Подир малко през вратата се втурна дребен човечец с хремав нос и премръзнали уши. Той забърза към огнището и тъй взе да търка ръце една о друга, сякаш възнамеряваше да изкара искри от тях.
— Няма пара, момчета — рече той.
— Седнете тук, господин Хенчи — каза старецът и му предложи своя стол.
— Стой си на мястото, Джак, стой си на мястото — отвърна Хенчи.
Той кимна едва-едва към Хайнс и седна на опразнения от стареца стол.
— Обходи ли „Ейнджър“? — запита той О’Конър.
— Да — каза О’Конър и почна да рови в джобовете си за бележника.
— Посети ли Граймс?
— Посетих го.
— Е, той как е?
— Не даде дума. Никому няма да кажа как ще гласувам, казва. Но мисля, че с него е наред.
— Откъде знаеш?
— Попита ме кой издига кандидатурата. Казах му и споменах името на отец Бърк. Мисля, че с него всичко е наред.
Хенчи взе да подсмърча и започна страшно бързо да разтърква ръце над огнището. Сетне рече:
— За бога, Джак, донеси малко въглища. Все нещо е останало.
Старецът излезе от стаята.
— Не върви — рече Хенчи и заклати глава. — Питам аз оня тарикат, а той ми казва: Вижте какво, господин Хенчи, когато видя, че работите потръгнат, няма да ви забравя, можете да разчитате на мен. Мръсен дребен негодник! Тъй де, какво можеш да очакваш от такъв?
— Казах ли ти, Мат? — рече Хайнс. — Търни лъже, дето свърне.
— Охо, и още как! — каза Хенчи. — Гледай го само как те гледа с тия свински очички. Да пукне дано! Та не можеше ли да се разплати като хората, вместо да казва: Вижте какво, господин Хенчи, ще трябва да поговоря с господин Фанинг… доста пари похарчих… Проклетият му тарикат! Забрави как баща му беше вехтошар на „Мерилейн“.
— Абе това вярно ли е? — запита О’Конър.
— Вярно е я — отвърна Хенчи. — За пръв път ли го чуваш? Неделя заран, преди да отворят кръчмите, ходеха при него да си купят жилетка или панталони, уж де! Но старият гявол все си имаше по някоя бутилчица, скътана настрана. Сега ясно ли ви е? Там най-напред му се отвориха очите.
Старецът се върна с няколко бучки въглища и ги разхвърли тук-там по огъня.
— И таз хубава! — рече О’Конър. — Той да не си мисли, че ще му работим даром.
— Нищо не мога да направя — каза Хенчи. — Като се върна у дома, току-виж, съм заварил съдия-изпълнителя да описва мебелите.
Хайнс се изсмя, дръпна се от камината и се накани да си върви.
— Като дойде крал Еди, всичко ще се нареди — рече той. — Та така, момчета, засега ще си вървя. Пак ще се видим. Довиждане.
3
Едуард VII, крал на Англия, 1901–1910, син на кралица Виктория, която се омъжва за принц Алберт от династията на Кобургите.