Той бавно излезе от стаята. Нито Хенчи, нито старецът обелиха зъб, но точно преди вратата да се затвори, О’Конър, който се бе загледал мрачно в огнището, внезапно извика:
— Довиждане. Джо!
Хенчи изчака, сетне кимна към вратата.
— Я кажи — рече той, — тоя приятел що ще тука? И какво иска от нас?
— Ех, бедният Джо! — възкликна О’Конър и хвърли фаса си в огнището. — И той го е закъсал като всички ни.
Хенчи смръкна тъй енергично и се изхрачи тъй обилно, че за малко не загаси огъня, който възропта със съскане.
— Откровено да ви кажа личното си мнение — подзе той, — за мен тоя е с ония. Ако питате мен, той е доносник на Колгън. Хайде, наобиколи оттатък и виж да надушиш как вървят техните работи, те няма да те усетят. Загряваш ли?
— Не, на Джо му е чист косъмът — каза О’Конър.
— Баща му беше честен почтен човек — призна Хенчи. — Бедният Лари Хайнс! Извършил е не едно добро дело, дордето беше жив! Нашият приятел е голямо бижу, но боя се, не от деветнайсет карата диамант. Дявол да го вземе, знам какво е да си без пари. Но от къде на къде някой ще живее на чужд гръб. Как може да няма капчица мъжко достойнство.
— Абе то и мен не ми харесва, дето се мъкне тука — каза старецът. — Да си работи там за своите, а не да идва тука да ни шпионира.
— Не знам — колебливо подзе О’Конър, докато вадеше тютюн и хартия. — Според мен Джо Хайнс е честен човек. И какво перо има! Спомняте ли си оная работа, дето я написа?
— Някои от тия радикали и фенианци6 са големи лисици, мен ако питате — каза Хенчи. — Откровено да ви кажа личното си мнение за тия хитреци на дребно, според мене половината от тях са на заплата в полицията.
— Де да знае човек — рече старецът.
— Казвам ви, с положителност знам, че е истина — рече Хенчи. — Ченгета са… Абе не искам да кажа, че Хайнс… По дяволите, не ми се вярва да е паднал дотам… Но има едно дребно кривогледо аристократче7, нали се сещате за кой родолюбец намеквам?
О’Конър кимна.
— Ето ти пряк потомък на майор Сир8, ако искаш да знаеш. Чистокръвен патриот! Готов е да продаде родината си за трийсет сребърника — аха — и ще падне на колене да благодари на Исуса Христа, че си има отечество за продан.
Някой почука на вратата.
— Влез! — каза Хенчи.
На вратата се появи човек, който приличаше на беден свещеник или беден актьор. Черната му дреха бе плътно закопчана около късото му тяло и трудно бе да се отгатне дали носи яка на духовник или на мирянин, понеже яката на дрипавия му сюртук, чиито излъскани копчета отразяваха светлината на свещите, бе вдигната около врата му. Носеше шапка от твърд черен филц. Лицето му, цялото лъснало от дъждовни капчици, приличаше на влажен кашкавал освен там, гдето изпъкваха двете розови петна на ябълчните кости. Внезапно той разтвори широко дългата си уста, за да изрази разочарование, и в същото време ококори сините си блеснали очи, за да изрази радост и изненада.
— Ах, отец Кион! — възкликна Хенчи, скачайки на крака. — Вие ли сте! Влезте!
— Не, не, не — бързо рече отец Кион, свивайки устни, сякаш говореше на дете.
— Няма ли да влезете, да поседнете?
— Не, не, не — рече отец Кион със сдържан, снизходителен, кадифен глас.9 — Не искам да ви безпокоя сега! Само надникнах за господин Фанинг…
— Той е наблизо, в „Черният орел“ — каза Хенчи. — Но няма ли да дойдете и да поседнете за малко?
— Не, не, благодаря. Имах малко работа с него — каза отец Кион. — Благодаря, наистина ви благодаря.
Той се отдръпна към вратата, а Хенчи грабна един от свещниците и отиде да му свети по стълбището.
— Моля, не си правете тоя труд!
— Не, по стълбището е много тъмно.
— Не, не, добре виждам… Благодаря, наистина ви благодаря.
— Стигнахте ли вече?
— Да, благодаря… Благодаря.
Хенчи се върна със свещника, остави го върху масата и пак седна до камината. Настъпи кратко мълчание.
— Кажи ми, Джон — поде О’Конър, докато си палеше цигарата с друга картонена картичка.
— Мм?
— Що за човек е тоя?
— Питай нещо по-лесно — отвърна Хенчи.
— Двамата с Фанинг май са много гъсти. Често ги виждам заедно в „Кавана“. Свещеник ли е наистина?
— Мммм, абе май че е… Нали знаеш, стадо без мърша не може. Не са много, слава богу, ама се намират… Нещо не му е провървяло…
— Как свързва двата края? — запита О’Конър.
— И това е тайна.
— Свързан ли е с някаква черква или конгрегация.
— Не — прекъсна го Хенчи. — Според мен работи за своя сметка. Бог да ме прости, помислих си, че е дошла бирата.
6
Фенианците (Ирландско републиканско братство) са тайна революционна организация, основана в 1858 с цел въоръжена борба срещу колонизатора. Един от основателите на братството е О’Донован Роса (вж. бел. 3 към „Арабия“), който през 1856 организира тайното общество „Феникс“, поставило си за цел да възроди от пепелта, подобно на митичната птица, движението Млада Ирландия. Фениксът и огънят са най-важните символи в разказа. През 1857 г. „Феникс“ се свързват чрез Джеймс Стивънс с основаната в САЩ тайна въоръжена организация, наречена на името на ирландския митологичен герой Фин Маккул — Фиана или фенианци.
7
Виктория и Едуард с широка ръка са раздавали дребни благороднически звания на послушни дъблински политици и търговци.
8
Майор Сир наследява баща си като шеф на дъблинската полиция. Отличава се с усърдието си при потушаването на въстанието от 1798 и оттогава името му става нарицателно за ирландец предател.
9
В първоначалната редакция на разказа изречението продължава с думите „… какъвто обикновено притежават само изповедникът и содомитът“.