В Деня на бръшляновия лист

— Днес е годишнината на Парнел — рече О’Конър. — та нека да не повдигаме стари дрязги. Сега всички го уважаваме, след като умря и вече го няма, даже и консерваторите — добави той, обръщайки се към Крофтън.

ПУК! Закъснялата тапа отхвръкна от бутилката на Крофтън. Крофтън стана от сандъка и отиде до камината. На връщане с трофея си той рече с басов глас:

— Нашите хора в парламента го уважават, понеже той беше джентълмен.

— Прав си, Крофтън — рече Хенчи със страст. — Само той можеше да внушава респект на оная зверилница. Млък, псета! Чиба, палати! Ето как се отнасяше той с тях. Ела, Джо, ела — викна той, зърнал Хайнс на входа.

Хайнс влезе с бавни стъпки.

— Отвори още една бутилка, Джак — каза Хенчи. — Ах, забравих, че нямаше тирбушон. Чакай, подай ми една оттам и аз ще я сложа на огъня.

Старецът му подаде още една бутилка и той я постави връз решетката.

— Сядай, Джо — рече О’Конър. — Тъкмо си говорехме за нашия вожд.

— Да, да! — каза Хенчи.

Хайнс седна на ръба на масата, близо до Лайънс, но не продума.

— Впрочем има поне един, който не се отрече от него — каза Хенчи. — Боже мили, ти си това. Джо. Да, самата истина е, че ти държа докрай за него, като истински мъж!

— Слушай, Джо — внезапно рече О’Конър, — я кажи онова, дето го написа за него! Нали се сещаш? Помниш ли го?

— Вярно! — рече Хенчи. — Давай! Ти чувал ли си го, Крофтън? Слушай сега: прекрасна работа!

— Хайде! — каза О’Конър. — Карай, Джо!

Хайнс сякаш не можа веднага да си припомни за какво говорят, но като помисли малко, рече:

— А, онова ли… абе то е вече старо.

— Казвай го бе, човек! — рече О’Конър.

— Шт, шт — каза Хенчи.

— Хайде, Джо!

Хайнс се поколеба още малко, сетне сне шапката си сред настъпилата тишина, сложи я на масата и стана прав. Той като че ли приповтаряше нещо наум. След дълга пауза извести:

СМЪРТТА НА ПАРНЕЛ

6 октомври 1891

Той се поокашля и задекламира:

Твоят Некоронован Крал
        умря, о, Ерин! Лей сълзи,
плачи от скръб, че си земя,
        де лицемерна сган пълзи.

Зли псета го убиха — сам
        издигнал бе ги от калта;
надежди. Ерин, зарови
        на своя крал под пепелта.

Ерин в палати и бордей —
        сърце ирландско дето бий —
оплаква свиден син, призван
        да води съдбините и.

Той, Ерин, щеше да развей
        зеленият ти дивен флаг
и да прослави всеки твой
        поет, водител и юнак.

С мечти свещени той живя
        за Свобода, но подъл звяр
най-ревностния й пророк
        уби в самия й олтар.

По юдински, с кинжал в гърба,
        продаде гнусният злодей
героя ни на чужденец
        и чернокапец-фарисей.

В позор да плуе паметта
        на всички, дето хвърлят кал
върху Човека, който, горд,
        с достойнство беше ги презрял.

И той умря с чутовна смърт —
        не знаеше какво е страх.
С праха на славни прадеди
        се смеси неговият прах.

Сега почива несмутен
        в съня на вечен упокой —
приживе още до върха
        на славата бе стигнал той.

Врагът постигна свойта цел —
        без време го положи в гроб.
но Фениксът от пепелта
        се вдига — падналият роб

ще се възправи, разярен.
        ще вили Ерин свобода —
за Парнел поменен бокал
        ще вдигат нейните чада!13

Хайнс отново седна на масата. След като свърши декламацията, настъпи кратко мълчание, после избухнаха ръкопляскания. Даже Лайънс изръкопляска. Аплодисментите продължиха още малко. Когато свършиха, всички слушатели мълчаливо отпиха от бутилките си.

ПУК! Тапата изхвърча от бутилката на Хайнс, но Хайнс продължаваше да седи гологлав и с пламнало лице на масата. Той като че не бе чул поканата.

— Бива те, Джо — рече О’Конър и взе да вади тютюневата си кесия и хартийките за цигари, та по-добре да прикрие вълнението си.

— Как ти се струва това, Крофтън? — провикна се Хенчи. — Нали е прекрасно? А?

Крофтън каза, че било много добре написано.

13

Стиховете преведе Спас Николов.