— В такъв случай са у Джак. Той претърси фургона, не ние.
— Добре, тогава честно и почтено ще си получите двайсет и петте. Да бяхте казали истината, щях да ви отменя наказанието.
Сам потърси някоя мотика. Откри в една от колите и я подаде на лесничея.
— Копайте при лявото задно колело на първия фургон! Там ще намерите вероятно парите — прибави на немски.
Той се върна при пленниците, наблюдавайки с вътрешна радост тяхното изумление, когато лесничеят започна да копае, докато жените и синът следяха с напрежение работата.
След късо време Роте нададе радостен вик. Той извади на бял свят един конски чул, в който бе увита голяма кожена торбичка.
— Я донесете нещото насам! — каза Сам. — Нека видим какво се крие вътре.
Торбичката бе отворена. Беше пълна с пари. Сумата възлизаше над дванайсет хиляди долара.
— Помислих си го! — ухили се дребосъкът. — Тоя Кървав Джак е бил така любезен да пъхне вътре и своите пари. Е, това ще са лихвите, които изплаща, ако не се лъжа. Мастър Роте, ето че парите отново си дойдоха у вас. Приберете си ги и в бъдеще бъдете по-внимателен!
Сега бе проведено съвещание какво да правят с пленниците, фургоните и съдържанието им.
— Ще вземем с нас каквото можем, без да претоварваме конете си — постанови Сам Хокинс. — Всичко друго ще изгорим, включително и колите. На тези разбойници нищо не бива да влезе в полза.
— Ама не можем ли да вземем колите с нас? — попита лесничейшата.
— Невъзможно!
— Ами че тогава аз ще изгубя всичко, моите красиви кревати, бельото…
Фрау Роте бе принудена да се примири.
Една от колите съдържаше дрехи, муниции и провизии. Всичко, което можеше да бъде взето, бе опаковано. С помощта на няколко завивки за жените бяха стъкмени меки седла. След това събраха фургоните наедно и го подпалиха.
Докато огънят изпълняваше своя дълг, пътниците останаха в долината. После се приготвиха за потегляне. Сам Хокинс се обърна към двамата бушхедърси.
— Не искаме да загинете окаяно. Ето защо ви оставяме оръжията и няколко куршума. От глад няма да умрете. Тук тече вода, а там има впрегатни животни. Ако застреляте някой вол, ще има да ядете, колкото ви душа сака. А сега трябва да ви раздам обещаните двайсет и пет удара, та да нямате повече претенции към нас.
Двамата все още вярваха, че Сам само иска да ги сплаши, ала Дик и Уил вече приближаваха, отрязали няколко хубави, гъвкави пръчки.
Жените се отдалечиха, за да не гледат наказанието, но мъжете останаха. Дик и Уил се заеха с изпълнението на присъдата и си свършиха отлично работата. Двамата разбойници понесоха с безмълвен гняв наказанието, но при последния удар единият изскърца със зъби:
— Живота вие ни подарихте… ние го запазваме, за да си отмъстим!
— Не си давай труда да ни вдъхваш страх! — изхили се Сам. — Такива нехранимайковци като вас човек би трябвало да скъсява с една глава. Вие дължите живота си единствено на тези, които ограбихте. Грижете се добре за себе си, та да оздравеете час по-скоро! С какво ще се захванете после, ми е напълно безразлично, ако не се лъжа.
Ездата през Сиера де Лос Мимбрес към Сиера дела Ача протичаше успешно и без изненади. От предишното си пребиваване край Тътлиш-то Сам познаваше пътя. Той знаеше, че трябва да се бърза и избягваше всяка ненужна заобикалка. За щастие двете жени храбро издържаха на ездата, макар да не бяха свикнали с този начин на пътуване. Разбира се, Сам Хокинс всячески се стараеше максимално да им облекчи задачата.
Дик Стоун и Уил Паркър отново бяха измъкнали старите си тоалети и измили шаренията по лицата. В местността, в която сега се намираха, не бе вече от изгода да играят ролята на индианци. В колите бяха намерили две шапки и сега окомплектоваха ловните си дрехи.
Цялата компания бе много любопитна да се запознае с Гълъбицата на вековната гора. Заранта Сам бе казал, че това бил последният им нощен бивак до езерото. В момента се намираха на едно доста широко плато, обградено отдясно и ляво от гористи възвишения, ала по самото него дървета нямаше, а само трева. То изглежда се стесняваше. Сам обясни, че притокът на Тътлиш-то идвал от разположените в лявата страна възвишения и там, където равнината ставала съвсем тясна, се сривал във висок водопад в котловината на езерото.
В края на това обяснение той погледна назад.
— Egad![14] Ние не сме били единствените хора тук. Погледнете!
На значително разстояние се виждаха двама ездачи, което обаче видимо намаляваше, тъй като те приближаваха в бърз кариер. Извън пушечния обсег спряха.
— Индианци — каза Сам. — Изглежда са още млади, съдейки по фигурите — лицата им не можеш различи.