— Да, да… хм… имал сте някакъв страх от оня Лефлър.
— Тогава не успях да ви благодаря. Иска ми се да го наваксам… и сърдечно ще се радвам, ако бих могъл днес да ви окажа някоя услуга.
— Можете да го сторите много добре.
— В такъв случай само кажете какво желаете.
— Желая следващия път здравата да оцените Кървавия Джак.
— Него ли? О-о, с най-голямо удоволствие! Стига само тоя тип да пожелае да ми падне още веднъж в ръцете.
— Той го желае, сър! Наканил се е именно да ви направи една визита тук.
— Нима се намира в нашата местност?
— С цяла банда, ако не се лъжа. Вече е на път за насам и е на мнение, че Гълъбицата на вековната гора притежава големи съкровища.
— И как пък сте узнал, че той е планирал този удар срещу нас?
— Нека ви разкажа нещата накратко.
Сам информира Уилкинс за събитията от последно време.
— Странно! — каза Уилкинс, поклащайки глава. — За втори път този човек иска да ме ограби и за втори път вие сте този, който идва да ме предупреди! Наистина съм ви много задължен.
— Щом така мислите, сигурно ще ми изпълните една молба. Мога ли в този лов малко да ви помогна?
— В случай че ви достави удоволствие, да. Но аз не съм без защита.
— До този момент видях само една стара индианка и един млад обесник, това ли ви е цялата закрила?
— О, не! На първо място този дом ми предлага убежище срещу цяла дружина врагове. Но най-добрата им закрила са индианците, които почитат моята дъщеря кажи-речи като някое висше същество.
— Нима тези индсмани са ви винаги под ръка, когато имате необходимост от тях?
— Да. Най-малкото мога да издържа тук, докато дойдат.
— Следователно трябва да ги уведомите?
— Да.
— Да не би като пратите куриер? Това е бавно и опасно…
— О, вестителят, когото ще им пратя, е по-бърз и от най-бързия ездач.
— Кой пък ще е тоя славен юначага?
— Водата.
Сам направи кисела физиономия.
— Водата? Какво имате предвид с това?
— Езерото имаше по-рано един малък страничен отток. Ние затворихме отверстието. От тази сграда до него стига една тел. Необходимо е само да я дръпна и пътят на водата ще бъде отново свободен. Тя няма да изтече на буйни талази, а като едно тясно поточе. Веднага щом се появи долу в равнината, хората ще разберат, че се намирам в опасност и ще ми се притекат на помощ.
— Не лошо! Доста добре намислено! Но смятам, че няма да се наложи. Имаме достатъчно сили да се заемем сами с негодяите. Ще ги обстрелваме, както идват.
— Бих предпочел да ги имам живи.
— Така действително ще е по-добре. Но как смятате да подхванете работата?
— Не си я представям трудна. Мислите ли, че тези хора ще тръгнат на щурм срещу моите зидове?
— Определено не.
— Не. Те ще изпратят най-напред някой от своите, който вероятно ще помоли за гостоприемство, та през нощта да им отвори вратата.
— Напълно възможно. Само че ние искаме да ги пипнем!
— Разбира се. Но все още имаме време и няма защо да прибързваме с нещата. Искам по-напред да сляза долу, за да поздравя и останалите. Вече предостатъчно дълго ги оставихме да чакат.
След късо време всички седяха в една голяма зала на трапезата, която се състоеше от царевични питки и огромни късове бизонско печено.
3. Олд Файерхенд се намесва
Разходи ли се човек край дългата страна на Тътлиш-то, след четвърт час ще стигне мястото, където рекичката излиза отново от езерото. Като се пробива път между множество скални отломъци, тя се спуска от височината в няколко шумливи бързея. Наличното край нея пространство бе само толкова, че едва имаше място за двамата ездачи, които в този момент се изкачваха бавно срещу течението.
Единият беше израсъл висок и широкоплещест, с гъста, вече проблясваща в сиво, дълга брада. Беше облечен в здрава, нещавена кожа от вапити[19]. В широкия кожен колан бяха пъхнати томахоук, дълъг двуостър нож и два револвера. От лъка на седлото висеше навито ласо, а напреко на коленете си той носеше една от онези стари кентъкийски карабини. Яздеше едър, кокалест кон, но който като че ли малко огън притежаваше. Беше провесил уши и опашка и при това имаше съвсем печален вид. Но когато случайно подплашеният на една близка канара лешояд нададе пронизителен крясък, жребецът отметна високо глава и очите му заискриха. Едва когато видя птицата да се издига по спирала, отпусна отново глава — беше убеден, че крясъкът не означава наличието на близка опасност.