— В тая работа аз мога да ти услужа — обади се Сам.
— Ти? Нима ти е известно местонахождението му?
— За щастие, да. И ще му дадем да троши някой костелив орех, в който да си изкриви челюстите, ако не се лъжа. Тоя достопочтен Уолкър в действителност се казва Хопкинс.
— Zounds! Хопкинс? Да не би да имаш предвид…
— Да, него имам предвид! Той е същият онзи обесник, на чиято съвест тежи нашият Дрол. Както знаеш, аз самият навремето не съм присъствал, Дик и Уил обаче го разпознаха и могат да се закълнат с всяка клетва, че това е той.
— Luck-a-day! Тогава толкова повече трябва да го имаме! И къде се е подслонил?
— В Прескът.
— Я гледай… в седалището на Аризона! Та то съвсем не е далеч оттук!
— Така е, сър!
— Необходимо е само да се спуснем по Рио Хила, при чиито извори тук се намираме. За няколко дни сме там.
— Ще бъде великолепно! Олд Файерхенд и Детелиновият лист, заедно ще разпертушиним целия Прескът, ако не се лъжа!
— Ти ще го сториш като нищо, Сам, ама знаеш ли къде точно се спотайва той там?
— Хм-м! Чак клетва не мога да положа!
— От кого всъщност го научи?
— Узнахме го между другото и пак единствено на теб го дължим.
— На мен? Как тъй?
— Е, та нали ни прати едно писмо с прерийната бърза поща, хи-хи-хи-хи! Но тоя начин стигнахме до стъпките на неколцина мошеници. Последвахме типовете, подслушахме ги и чухме, че те се канят по-късно да вървят в Прескът при тоя достопочтен мастър Уолкър. Той най-вероятно ги очаква, за да извърши с тях някоя нова магария.
Сам Хокинс разправи подробно събитията от последните дни, след което Олд Файерхенд и Херман фон Адлерхорст дадоха своята лепта за разговора. Часовете минаваха като в полет. Все още се намираха на сладки приказки, когато Пъргавия елен извести, че се вижда един ездач.
Вниманието на мъжете мигновено се насочи към настоящия час. Олд Файерхенд помоли лесничея Роте и близките му да се оттеглят незабавно, ако се окаже че очакваният действително е някой съгледвач на Кървавия Джак. Той не биваше да се стресне при вида на ограбените от тях хора и да стане подозрителен.
Не се наложи да чакат дълго. Още след късо време камбанката прозвуча и старата индианка пристигна със съобщението, че някакъв бял желаел пропуск.
— Попита ли го за името? — осведоми се Уилкинс.
— Да. Казва се Бил Нютън, бил заблудил се ловец и пита дали може да почине тук един ден.
— Пусни го! Но заключи грижливо портата след него!
Мъжете пристъпиха до прозореца да видят новодошлия при влизането му в двора. Пъргавия елен беше напуснал мълчаливо стаята. Бил Нютън вкара коня и слезе. Едва съгледал лицето на мъжа, Херман се сепна изненадано.
— Мили Боже! Възможно ли е?
— Какво? — попита Олд Файерхенд и се вгледа по-внимателно в непознатия. — Heavens! Право ли виждат старите ми очи, или ме заблуждават? Тоя го познавам! Същите черти имаше камердинерът на вашия баща. Оттогава наистина е минал четвърт век, но тази физиономия аз никога няма да забравя!
— Прав сте — пророни Херман. — Това е Флоран, сетнешният дервиш, не се мамя. Но как се е озовал по тези места? И как е избягал от занданите на туниския бей?
— Все ще разберем. Само че вие в никой случай не бива да бъдете видян от него. Предоставете всичко на мен!… Как е — обърна се той към Роте, познавате ли този мъж?
Лесничеят поклати глава.
— Не. Той не принадлежи към бандата на Кървавия Джак. Знам го съвсем сигурно.
— Ордата на Кървавия Джак е по-многобройна, отколкото си мислите. Във всеки случай сега можете да останете тук с вашите. Той не ви познава и по тая причина ще допусне, че и той е непознат за вас… Сега вървете! — извика на Херман. — Чувам стъпките му в коридора.
Едва бе изчезнал Херман през една странична врата и Бил Нютън влезе. Той не видя веднага Олд Файерхенд, защото този се бе отдръпнал в един ъгъл. Уилкинс поздрави пришелеца. Но още не беше се доизказал и ловецът пристъпи, възкликвайки с тон на върховно изумление:
— Heavens! Варно ли виждам? Флоран, вие тук?
Непознатият го погледна слисано. Няколко мига изглежда се ровеше в спомените си, ала после просветлението го споходи.
— Уинтер, вие? Наистина ли вие? Какво чудо!
— Да, но не чак като това, че вие сте в Америка.
Другият внезапно пребледня. Той се ядоса на себе си, че се е оставил да бъде увлечен в непредпазливост. Но това вече бе, станало. Сега нямаше как да отрече познанството си с бившия лесничей на своя господар.
— И едното, и другото при всички случаи е странно — овладя се той.
— Вие от Турция!