— Те няма да искат да ги издадат, ама ще им изтръгвам пръстите един по един, додето признаят. Не можем да чакаме по-дълго от полунощ.
— Добре! Точно в дванайсет часа ще бъда тук на прозореца.
— Дотогава опитай да останеш при тях, та да са събрани мирно и кротко на едно място. Така най-добре ще съумеем да ги изненадаме. Но ако всеки си иде в килията и вземе оръжията със себе си, работата ще се утежни. Наистина, ако пък си в стаята, няма да можеш да се ориентираш по звездите кога е полунощ.
— Това не ми е и нужно. Там, където седим, има един стар дървен часовник. Така че няма как да сбъркам.
— В такъв случай свършихме. Или имаш още нещо да кажеш?
— Не…или напротив…да, тъкмо най-главното. Знаеш ли кой е Бащата на Гълъбицата? Дали пък не е оня, с когото вече си си имал работа? Казва се Уилкинс.
— Zounds! Да не би от Уилкинсфийлд?
— Това не знам. Подразбрах само от няколко непредпазливи думи, че трябвало да бяга заради някакъв акт на отмъщение, и дълго време търсел някого си тук из Запада.
— Luck-a-day! Той е! Е, радвай се, старче! Уловът, който ще направим тук, ще бъде по-добър и по-ценен, отколкото си мислех. За сигурност остани още известно време при прозореца и внимавай дали нещо няма да се размърда. След десет минути ще наподобя квакането на жабата. Отговориш ли ми с барута, значи всичко е наред, не ми ли отговориш, значи има опасност.
Олд Файерхенд трябваше да побърза, за да стигне по-рано от Нютън в стаята. Той бе достатъчно ловък да излезе без ни най-малък шум от скривалището. После запълзя, проснал се на земята, край зида и храсталака. Едва когато стигна зад ъгъла, се изправи.
При вратата стоеше една висока фигура.
— Моят брат подслушва — прошепна чакащият. — Чу ли той думите на мерзавеца?
— Да.
— Винету ги проследи дотук и ще отиде с Олд Файерхенд в постройката. Нека белият ми брат ме води!
— Да, ще те заведа в стаята, в която се намира Пъргавия елен. Нютън не бива и теб да види.
Вождът кимна почти незабележимо.
Това бе значи Винету, главатарят на апачите, чието име се споменаваше навсякъде — край лагерния огън и в салона, в къщата на бедняка и палата на богаташа, и около чиято личност бе сплетен дълъг венец от легенди за несравними, славни дела.
Индианката отвори и очите й просветнаха, когато видя великия червен воин.
Винету остави на нея да му покаже стаята на Пъргавия елен. Олд Файерхенд се отправи към трапезарията.
— Часовникът един час назад! — даде наставление на Уилкинс с влизането си.
— Е? — попита Сам любопитно.
— Всичко е наред.
— Нападението?
— В полунощ.
— Уговорката ни си остава?
— Да, ти идваш с мен, за да посрещнем негодяите. Всичко ще протече бързо, защото и Винету дойде!
— Винету?
Думата легна на всички устни.
— Тихо! — повели Олд Файерхенд. — Нютън ще се върне всеки момент.
Едва го бе изрекъл и отвън прозвуча крякът на волската жаба, а минута-две по-късно влезе и Нютън. Той не погледна веднага към часовника и не разбра следователно, че е с един час по-назад от преди малко, когато напусна помещението.
Сега последва една от онези вечери, добре познати на ловеца край лагерния огън, на фермера в блокхауса и обитателите на самотното поселище. Колкото и затворени и мълчаливи да са станали хората на прерията и саваната от монотонността на своя живот, толкова те се оживяват, когато съдбата ги събере набързо край огъня или грубо скованата маса. После се разказва ли разказва и мъжете, които инак още при заник слънце се увиват в завивките си да спят, често виждат сивкавите утринни зари да плъзват по източния небосклон, преди да са съумели да се откъснат от спомена за собственото или чуждото приключение.
Какви ли не ловни истории бяха разправени. Времето летеше. Когато часовникът показваше пет минути преди единадесет и следователно бе точно толкова преди дванадесет, Олд Файерхенд стана с един къс поглед към Сам и излезе. След известно време дребният трапер го последва, без тръгването му да направи впечатление на Нютън. Те слязоха долу в двора, където Винету вече чакаше с Пъргавия елен.
Апачът подаде мълчаливо ръка на Сам — при тези мъже друг поздрав не беше необходим.
— Бушхедърсите ще дойдат значи през прозореца — каза Сам Хокинс. — Как ще си разпределим работата?
Винету не отвърна. Никакъв мускул не трепна по неговото благородно, бронзово лице.
— Пъргавия елен се погрижи за ремъци и запушалки за устата — отговори вместо него младият индианец. — Всичко ще мине много бързо. Моят велик брат Огнената ръка ще бъде на прозореца; Винету ще посреща всеки, който се изкачи; Сам Хокинс и Пъргавия елен ще го връзват и веднага отнасят в съседното помещение.