Милов и останалите се бяха притаили в езерото и чакаха най-удобния момент да излязат. Кислородните обогатители можеха да работят и под вода — така в смесителя издишания от тях въглероден диоксид се филтрираше и въздухът се обогатяваше с нужния кислород преди да се върне отново към белите им дробове. Няколко метра над тях отровният газ се разпространяваше с наистина възхитителна скорост, използвайки изкуствената циркулация и относително малката си молекулна маса.
В този момент се случи нещо изключително и невероятно, освен за онези които го бяха създали. Задействаха се универсални сензори, с микроскопични размери, които се рееха подобно на пухчета във въздуха. Те се сблъскаха с отровния газ и в този краткотраен сблъсък се сдобиха с достатъчно информация, която препращаха на централния анализатор, чийто клонове бяха разпръснати равномерно под повърхността. Беше установен приблизителния състав, теглото, а от броя сблъсъци за единица време и концентрацията на газа във въздуха. Беше синтезирана почти светкавично противоотрова, която бе впръскана под налягане в местата на огнището. Минута по-късно от отровният газ не бе останала и следа. По-точно беше останала — върху земята падаха вече обезвредени вещества, които биваха моментално поглъщани от сочната зелена трева и изчезваха кой знае къде. Фактът, който хората и ноидите все още не съзнаваха, бе че се намираха в пределите на една перфектна саморегулираща се система, чиито параметри бяха зададени много преди двете цивилизации да полетят в космоса.
Няколко минути по-късно ноидите дойдоха. Не бе точно „идване“ в пълния смисъл на думата. То бе нахлуване на ураган в усамотена селскостопанска ферма, нещо като връхлитане космическа буря върху нищо не подозиращ търговски кораб, внезапно опустошително бедствие. Бяха много. Много умножено по много — десетократно превъзхождаха числеността на хората. Независима комисия от експерти бе изчислила коефициента на боеспособност на двата разумни вида за да уравновеси шансовете им при директен двубой. Много по-късно, когато преглеждаше архива, на Райкър му се струваше невероятно, че подобна експертиза е получила одобрение от федерацията. Всъщност, като се поразмисли човек, нямаше как да не признае, че ноидите си бяха изиграли картите перфектно. Бяха се подготвили блестящо за предстоящия сблъсък, макар че това им костваше много години и още повече усилия. Бяха проучили всички вероятности за бъдещия противник. Бяха градили стратегията си постепенно. Бяха убедили комисарите в собствената си слабост. Освен всичко това имаше още един факт, който не бе никак за подценяване — те бяха решени да се борят до смърт. Това не се приемаше добре от повечето от разумните видове. На ноидите им липсваше една единствена брънка за да бъде веригата им съвсем здрава. Опит. Те никога не бяха водили битка. Въпреки това засега се справяха отлично и господ им е свидетел, че ако обстоятелствата се бяха стекли малко по-различно те щяха да отбележат най-лесната победа откакто двубоите съществуваха.
Ноидите буквално „заляха“ поляната пред езерото като преливаща от речното корито река и започнаха да се разпръсват напосоки. Бяха високи не повече от половин човешки бой и бяха много по-подвижни отколкото се предполагаше в началото. Въпреки че на пръв поглед изглеждаха като земните омари, те бяха сухоземни. И разумни, много повече отколкото му се искаше на Милов и компания. За разлика от омарите обаче, ноидите нямаха екзоскелет, а една много еластична, мултисвиваема хорда. Кожата им бе тъмна и гладка, също много еластична. Пипалата им бяха силно развити, много подвижни, но придвижването им не се дължеше единствено на тях. Тялото им, което също бе много гъвкаво активно участваше в този акт — те имаха способността да свиват плътно пипалата си и да се търкалят. Всъщност половината от техния двигателен процес представляваше такова превъртане „през глава“, през останалата половина те притичваха или се плъзгаха върху пипалата си, които завършваха по краищата с големи вендузи. Ноидите не си служеха с механична сила, когато трябваше да хващат предметите, те имаха силни биотокове и използваха електрически взаимодействия. Бяха като подвижни акумулатори на енергия.
„ТРИ, ДВЕ, ЕДНО…“
ПРЪЦ! — щеше да каже чичо Марти и да изкриви от смях брадясалата си физиономия.
Милов бе активирал ТС верижна реакция. Не очакваше шумни експлозии, унищожението трябваше да е тихо и ефективно. Без излишни щети. Без напрежение, приливни вълни, разбити глави или инциденти отбелязани в протокола в графата „фатални“. Но за беда стана точно така, както би искал чичо му Марти.