ЕДНО ГОЛЯМО НАСРАНО НИЩО!
Системата бе засякла, анализирала и деактивирала взрива много преди Милов да натисне копчето. Така че необезпокоявани Ноидите заобградиха езерото. Милов гледаше с недоумение техните размазани силуети изпод повърхността на водата — те продължаваха да се скупчват на брега на езерото и броят им непрекъснато се увеличаваше. Ноидите образуваха плътна редица около водната повърхност и хората можеха да чуят тропотът на стотиците крака и безразборното им жужене.
Един синтетичен глас започна да говори във внезапно създалата се тишина.
— МОУЯ ПРЕДАЙТЕ ШЕ ШПОРЕД ПРОТОКОЛА ЗА ДА ИЖБЕГНЕМ ИЖЛИШНИ — съществото се запъна, сякаш се чудеше коя е най подходящата дума — ПРОЛИВАНИЯ НА ТЕЛЕШНИ ТЕЧНОСТИ НИЕ НЕ ЖЕЛАЕМ ДА ВИ НАРАНИМ НО АКО ШЕ ШЪПРОТИВЛЯВАТЕ ЩЕ БЪДЕМ ПРИНУДЕНИ ДА ГО ЩОРИМ — гласът ехтеше над повърхността на водата и достигаше до ушите на хората като далечен тътен.
Последваха минути на неловко мълчание. Ноидите очакваха отговор, хората — команда за действие. Милов имаше чувството, че всички погледи са приковани към него. Той не можеше да откопчи поглед от онези странни предмети с форма на тривърхи коледни звездички, които ноидите бяха прикачили към пипалата си и въртяха застрашително от време на време. Вероятно, предположи той, това бяха техните оръжия за близко поразяване. Размахваха ги така, както туземците са въртели своите копия и каменни брадви при последното посещение на Джеймс Кук в Хавайския архипелаг. Гордостта в душата на Ясен Милов беше безследно изчезнала. На нейно място бе дошла предпазливостта и тя казваше да се предадат. Всичко бе свършило. Битката беше решена, нямаше място за безразсъдство. Както че, Милов бе сигурен в това, колкото в съществуването на утрешния ден нямаше да има повече място за него в армията. Той беше загубил битката, а както се оказваше и войната.
Бе решил да се предаде. Щеше да даде нареждане и на другите да го сторят. Искаше да го направи, но не можеше. Стоеше като парализиран. Страх ли бе това чувство, което се завихряше като ледена струя около глезените му и сковаваше краката му? Какво беше това, което бе приклещило вътрешностите му в желязна хватка и караше стомахът му да се превива на две? Страх ли беше? Нима той, Ясен Милов, ветеран във войската на най-силната армия в галактиката се страхуваше пред лицето на врага? Милов се опита да мръдне ръката си, не можа. Беше напълно парализиран.
Ноидите се засуетиха. Липсата на реакция от страна на хората като че ли ги разколеба. Бяха напълно объркани. Редиците им се размърдаха и се отдалечиха метър или два от брега, сякаш се страхуваха от някаква изненада.
— МОУЯ ДА ПОБЪРЖАТЕ Ш ОТГОВОРА — проехтя отново гласът и ако Милов можеше да се заслуша внимателно в него, положително би разпознал колебливата нотка.
Но Милов стоеше все така парализиран. Някой бе изсмукал всички мисли от главата му и бе оставил пустия му череп да се рее редом с малките водорасли по тинестото дъно. Отсреща, на няколко метра пред него Грийн правеше някакви знаци. Сочеше главата си, после посочи нагоре към повърхността. Милов знаеше какво иска да му каже: човече, ти луд ли си, че не излизаш на повърхността. Осъзнай се! Всичко свърши.
Ясен се опита да помръдне още веднъж, без особен успех. Сякаш бе окован във вериги. Не можеше да си представи какво щеше да се случи, ако гръдният му кош изведнъж откажеше да функционира. Беше чувал, че това е възможно при много силна уплаха — междуребрените мускули се парализираха, така както на зайците от страх им се пръскаше сърцето. Беше се поддал на паниката, най-лошото, което можеше да се случи на един войник.
„Мисли, успокой се, мисли, мисли. Дишай, успокой се. Мисли…“
Само на крачка съм от кататоничен ступор, мислеше той. Това не му помогна кой знае колко.
— ОЩАВА ВИ ОЩЕ МАЛКО ВРЕМЕ ПОШЛЕ ЩЕ ВИ УНИЩОЖИМ ФИЖИЧЕШКИ — прокънтя отново гласът. Звездите започнаха да се въртят все по-бързо върху пипалата на ноидите. Започнаха да излъчват синя светлина и въздухът около тях се наелектризира.
В този момент бариерата падна, плащът се изхлузи ефирно на пода.. Нечия невидима ръка бе завъртяла ключа и бе бутнала вратата на строгия тъмничен затвор. Беше отключен и пуснат на свобода един ужасен звяр. Той се наричаше ярост. Тялото на Милов преодоля стреса или по-точно някой му помогна да го преодолее. Някой, който бе специално обучен затова.
„Модулаторът съм аз!“ — мисълта пробяга в мозъка му като искра по електрическа верига. От тук на сетне той престана да разсъждава. Инстинктите му отнеха диригентската палка от разума. Няколко запечатана дюзи в костюма му се отвориха едновременно и започнаха да изливат в тялото му специален наркотик.