В този момент последва нов силен трус и надолу започнаха да валят камъни. „Геотактическо оръжие. Много оригинално…“ — помисли си раздразнено Милов докато планината играеше джига под тялото му. В този момент един от камъните го улучи в гърба и той изстена от болка. Очите му се насълзиха и за малко не изгуби съзнание.
Щом ноидите могат да копаят тунел в скалата нагоре, какво би им попречило да изкопаят такъв и в хоризонтална посока? Не, хората не трябваше да слизат при никакви обстоятелства долу. Тук те все още имаха някакъв шанс, долу биха били прекалено лесна мишена.
Отгоре искат шест часа зрелище. — беше казал Райкър.
На Милов не му оставаше нищо друго освен да им го осигури иначе щеше да загуби не само битката. Щеше да загуби достойнството си, комисионната според една от клаузите на договора с телевизионните компании. На практика щеше да загуби всичко.
ТИ ЗАГУБИ ОЩЕ, КОГАТО ОНАЗИ КУЧКА МАЙКА ТИ ТЕ РОДИ В ОНЯ БАРДАК НА РИЕОН! ПО-ДОБРЕ ДА БЕШЕ АБОРТИРАЛА ПРОКЛЕТНИЦАТА!
— Всички горе! — изкомандва Милов по общия канал и превключи въжето на режим изкачване.
— Комуникационните системи са извън строя. — отговори му спокойно анализатора, сякаш поръчваше стриди.
Въжето изстена от внезапната промяна на движението.
— Ама, че тъпотия! — изруга Милов. Чувстваше, че е попаднал в някакъв лепкав абсурд, някаква шега, която му бяха погодили момчетата от кадетския корпус. Ей сега щеше да изкочи отнякъде Майлс Истън и да го изпръска с шампанско.
Само, че Майлс го нямаше. Беше загинал в една катастрофа на родната си планета — Тарун. Преди повече от две години.
— Къде сте?! — изкрещя Милов като трепереше от гняв и безсилие. — Покажете се тъпи рачешки копелдаци, елате тук горе да ви видя какви сте смелчаци.
Милов се върна обратно на полегатия връх и залази енергично в жълтеникавата мъгла. Малко след това започна отново да се задушава. Дробовете му изхъркаха от болка и очите му се насълзиха. Стоманеният юмрук се беше върнал отново и сега го стискаше за гърлото с още по-голяма сила.
— Промяна в състава на газа. — обяви невъзмутимо анализатора. — Анализ в процес.
— Побързай мамка му, иначе ще се задушим като гъсеници. — простена Милов.
Той се затъркаля по неравната повърхност, сякаш се опитваше да намери изход от този кошмарен ад. Внезапно тялото му се удари в нещо на пътя.
— Анализ готов.
— Алилуя!
Милов се обърна на лакти и видя нечие тяло да се търкаля до него.
— Грийн, ти ли си?
— Не. — изкашля се другия. — Злото куче.
— На колко процента си? Можеш ли да дишаш?
— 54 и продължава да пада. Някои от системите ми са напълно повредени, но поне мога да дишам. Тези… — той се закашля.
— Стой неподвижно! Ще се опитам да намеря останалите. — нареди Милов и отново залази по лакти. Гърлото му гореше, а очите му сякаш щяха да експлодират от орбитите. Сърцето му биеше в някаква истерична последователност, която беше много далеч от нормалния синусов ритъм. В главата му цареше пълен хаос, единственото за което можеше да мисли е как да изкарат още поне един час. Той искрено се надяваше никой от колегите му да не е поискал елиминация от журито. Това силно щеше да наклони везните.
Блъсна се в нечии крака.
— Грийн! — този път не сгреши.
— Да, сър! — отвърна Грийн.
— Добре ли си?
— Да, сър. Визьора ми не работи, но иначе съм добре. Имам 72 процента.
— Свържи се с останалите! Веднага! — Милов се закашля. — Мамка му, този дим ми прогори дробовете. Събери колкото можеш хора и ме чакайте тук.
— Да сър, веднага. Само, че има един проблем.
— Какъв?
— Тайсън и Мики паднаха долу, и още не са се върнали. Серж, Райън и Бохосян поискаха елиминация. Вероятно и Гибс. Той беше малко над границата след труса, една отломка се стовари направо отгоре му, вероятно и той вече е отвъд маркировъчната линия. Другите бяха от вашата страна, сър.
Последва нов трус, по-силен от първия, който за малко не ги хвърли в пропастта. Навсякъде около тях хвърчаха отломки от скали, отваряха се процепи, откъртваха се огромни гранитни парчета, които политаха в бездната.
— Мамка му! — изруга Милов. — Свържи се с който можеш от останалите. Тръгвай след мен.
Те залазиха на обратно. В това време вятъра се усили и като че ли започна да разпръсква жълтата пелена. Милов се движеше бързо, но предпазливо, защото знаеше, че това би бил един доста удобен момент на противника да атакува. След малко стигнаха до мястото, където лежеше Зло Куче. Или поне така си мислеше Милов разглеждайки повърхността на скалата.
— Хей, Зло? Къде изчезна?
— Тук съм, сър! — отговори му някакъв приглушен глас на десетина лакти пред него. — Няма да повярвате какво открих.