Не бях изминал може би и два километра, когато за пръв път видях човека. Зърнах го отдалече — вървеше от лявата страна на пътя, леко приведен и унил, съвсем сам сред околната пустотия. Така както го гледах откъм гърба, стори ми се възрастен човек, почти старец. Фигурата му беше суха, раменете охлузени, в мършавата му шия се усещаше напрежението на стария вол, който безнадеждно мъкне нанякъде колата си. Когато наближих съвсем, забелязах, че е облечен в груб, износен панталон и в брезентово яке. На гърба си носеше мръсна, полупразна раница, която висеше на кръста му като зелена, отбрулена от бурята круша. Бях го вече отминал, когато неочаквано и за себе си спрях. Наистина преди години често взимах в колата си случайни хора, но отдавна не бях го правил. Не ми се вярваше да съм станал по-равнодушен, може би малко по-мързелив. Но все пак тогава спрях. Усетих как при внезапния удар на спирачката колата лекичко се подхлъзна, но отново не обърнах внимание. Без да бързам, отворих вратата и погледнах назад към стареца. Всъщност не беше старец, навярно нямаше и шейсет години. Както очаквах, лицето му беше доста мършаво, силно набраздено, почти грубо, като лицата на старите гъбари, които през всичките сезони скитат из тия гори. Човекът ме погледна бегло, но продължи пътя си, навярно не беше помислил, че спирам заради него. Направи ми впечатление, че не изглеждаше много мокър, навярно се беше прислонил някъде през бурята.
— Качете се! — казах аз. — Стига да съм по пътя ви…
Той погледна със съжаление калните си обуща.
— Ще ви изцапам…
— Нищо, качете се…
Човекът колебливо приближи колата. Обърнах се и му отворих задната врата. Отново ми направи впечатление, че дългополото му яке е почти сухо.
— Благодаря — каза той тихо и седна отзад.
Но не свали раницата си — това също ми направи впечатление. Навярно го беше страх, като слезе, да не забрави в колата своите гъби. Или пък изобщо не се беше качвал в кола, та нямаше и такива навици.
— За къде сте? — попитах аз, колкото да кажа нещо.
Човекът не ми отговори веднага.
— Без посока — отговори той. — Накъдето ме отвее вятърът…
Това бяха простичките думи, но гласът му все пак ме учуди. Такъв обработен и културен глас би могъл да има най-малкото някой бивш гимназиален учител.
— Тъй е по-добре — отвърнах аз. — Защото съм само до Владо Тричков…
— Да, знам — каза човекът. — Вие имате там вила…
— Извинете, да не би да се познаваме?… Аз съм много слаб физиономист.
— А, не — вие сте ме виждали — отвърна той. — Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка…
Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.
— Да, вярно е — измърморих аз недоволно. — Бяха ме хванали тогава някакви бесове…
Имах чувството, че човекът зад гърба ми се усмихва. Опитах се да го погледна в огледалото за обратно виждане, но той не беше в полето ми.
— Тая страст у хората май ще изчезне последна — отвърна той тихо.
— Коя страст?
— Тая — да се убива.
Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.
— Е, много е да се каже убийство — измърморих аз обидено. — Всъщност това е лов.
— Е, да — лов — съгласи се той. — Но в края на краищата изчезва някакво живо същество…
Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.
— Вие да не сте вегетарианец? — попитах аз глупаво.
— Не съм — отвърна той. — Пък и не виждам смисъл. Преди години измъчвахме конете и застарели, ги давахме на касапите. И все пак страната беше пълна с коне. Сега ги заменихме с трактори… И какво спечелиха от това конете? Нищо, разбира се… Може би след някое и друго десетилетие коне ще има само в зоологическите градини…
— За съжаление, тъй е — казах аз.
— Наистина за съжаление… Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне…
Никога не бях очаквал такива думи от толкова простичък наглед човечец. И изведнъж ми се стори странно, че досега не бях чул нищо за него. Ако живееше някъде наоколо, както изглеждаше, как можеше да остане незабелязан? При всички случаи в тоя човек наистина имаше нещо загадъчно.