— А вие земен човек ли сте? — попитах аз внезапно.
Той замълча за миг.
— Интересно е да чуя вашето мнение по тоя въпрос.
— Вижда ми се съвсем невероятно — отвърнах аз. — Това, което вие направихте, хората навярно ще могат да го правят след стотици години…
— Оптимизмът е хубаво нещо — отвърна той. — И все пак не вярвам да е толкова скоро.
— Тогава излиза, че сте пратеник на някаква извънземна цивилизация?
— Логично е да мислите така! — отвърна той.
— И не е ли вярно?
— Защо пък, доверявайте се на своята логика…
— А защо не ми отговорите директно?
— Много просто! — каза той. — Мъча се поне формално да спазвам инструкциите, които са ми дадени.
— Да, ясно! — кимнах аз.
Известно време пътувахме мълчаливо, но през цялото време умът ми трескаво работеше. И все пак интересно е колко бързо и лесно човек се примирява с най-необикновените факти, стига веднъж да повярва в тях. А изглежда, че наистина бях повярвал, макар че разумът ми все още се съпротивяваше. Дъждът бе престанал да вали и за пръв път, откакто бе започнала бурята, срещу мен минаха два камиона. Това като че ли ми даде кураж, аз запитах внимателно:
— Всъщност къде отивате?
— Нали ви казах — просто тъй, обикалям…
— Бихте ли ми дошли на гости?
— Защо не? — отвърна той. — Хора като мен няма къде да бързат…
Наближавахме Владо Тричков. Вече се мяркаха хора, край пътя босо момченце водеше на къса връв едра бяла коза. Както винаги, пред ханчето бяха спрели няколко камиона, отвътре се носеше обичайната врява. Свих вдясно от шосето и тесен неравен коловоз ме заведе до вратата на вилата.
— Пристигнахме! — измърморих аз с облекчение.
Слязохме и поехме пеша по пътеката. На дворната врата нарочно му направих път да мине пръв. Вървяхме двамата между ниските клони на дърветата, които ни докосваха с влажните си листа. Едри земни червеи, розови и измити от дъжда, бяха плъзнали навсякъде и аз забелязах как той внимателно ги прескачаше. Господи! Колко обикновен човек наистина! Всичко в него беше съвсем земно, съвсем делнично — смачканите му обувки, панталоните от извехтял плат, дори раницата, в която навярно криеше своите необикновени съкровища. Наистина дори насън през ума ми не би минало, че ще срещна точно такъв представител на звездните светове.
В хола той свали раницата си и я сложи до мекия стол, на който бе седнал. Аз се разположих срещу него. В момента не чувствувах ни смущение, ни безпокойство, ни респект дори, все едно че вкъщи бе дошъл някакъв стар приятел. Вече можех да го гледам право в лицето, макар че надали печелех нещо от това — и то бе обикновено като всичко друго у него. Той си беше точно човек от плът и кръв — от белите косъмчета в брадата му до ръждивите изрусели клепачи. Изведнъж ме обзе неприятното чувство, че съм станал жертва на някаква мистификация.
— Какво ще пиете? — попитах аз.
— Може чаша доматен сок — отвърна той спокойно.
Наистина имах доматен сок в хладилника.
— С малко водка?
— Не, чист…
— Знаете ли какво друго имам в хладилника?
— Доста е натъпкан — отвърна той шеговито. — Но освен всичко и една чиния с дребна пържена риба.
Това беше напълно вярно. Бях хванал рибата преди няколко дни в началото на Искрецката река. И сам си я бях опържил, макар да не успях сам да я изям.
— Разгеле! — казах аз зарадван. — Да я донеса ли и нея?
— Не, не, мерси, не съм гладен…
— В края на краищата вие сте като мен от плът и кръв… И сигурно огладнявате…
— Не е точно тъй — отвърна той. — Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация…
— Как да го разбирам?
— Ето така!
Той се съсредоточи за миг, после вдигна дясната си ръка и нанесе с дланта си удар по кръглата масичка, която стоеше между нас. Но вместо да се чуе звукът на удара, ръката спокойно мина през твърдата материя, сякаш беше безплътна. Гледах го смаян. Кой знае защо, това ми направи по-силно впечатление, отколкото невероятната маневра на моята лека кола над бездната.
— Сега видяхте какви странни свойства може да има материята — каза той шеговито. — От нея наистина може да се направи всичко…
— Бях чел някъде — измърморих аз поразен, — че това не може да стане.
— И аз го четох — усмихна се той. — Вие наистина не можете. Както и ние не можем безкрайно много неща. Но във вселената всичко може. Освен да се създаде субстанцията, разбира се. Тя съществува и това я изчерпва напълно…
Аз замълчах, в тоя момент даже и мисли нямах в главата си.