Свалих отново слушалката и се замислих. Нямаше никакво съмнение, че това, което мислеше детето, е чиста истина. Дадох му пари със заръка да отиде в сладкарницата и да не казва нищо на жена ми. Марийка ги взе уплашено, нещо като мъгла от сълзи се появи на очите й. Като я погалих по главичката на излизане, тя едва не изхлипа…
Бях така разстроен, че веднага забравих какъв важен и тържествен ден е за мен днешният… След толкова годишен труд най-после бях постигнал пълна, невероятна сполука, трябваше да тържествувам, а чувствувах сърцето си едва ли не смачкано. Сега не знам какво повече ме беше потресло — съдбата на нещастното момиченце ли, което живееше под носа ми, или ужасното разкритие за моята жена, която познавах от четиринайсет години. Та нима е могла да бъде толкова притворна, да крие така старателно от мен истинското си лице, че да не го открия вече толкова години, дори да не се усъмня в него?…
Моят гост въздъхна тежко и сякаш забрави за миг, че не е сам в стаята. Внезапно той вдигна глава, погледна ме и продължи:
— Можете да си представите с какво тягостно нетърпение се прибрах вкъщи… Това чувство надали можете да си представите… Бях живял с жена си десетилетие и половина и сега за пръв път щях да погледна със собствените си очи в душата й. Какво щях да намеря там? Нямаше ли то да разруши нашия живот? И изобщо — имах ли право да го направя?… Престъпление е да отвориш чуждо писмо, та камоли чужда душа!… Дълго ходих сам по влажната и студена улица, преди да вляза вкъщи. Когато отворих вратата на стаята, сърцето ми биеше така силно, сякаш щеше да се случи нещо съдбоносно… Жена ми лежеше на кушетката, четеше някаква книга. Поздравих я с половин глас, попитах я има ли нещо ново.
— Нищо особено! — отвърна тя, без да вдига очи от книгата си.
— Какво каза? — запитах я аз отново.
— Нищо особено! — отвърна тя отново.
— Съвсем съм оглушал! — казах аз с въздишка. — Затуй пък виж какво си изписах от чужбина…
Извадих апаратчето и с леко трепкащи пръсти сложих слушалката. Тя ме погледна изненадано и измърмори:
— Само туй ти липсваше.
Но аз отлично чух продължението на мисълта: „Хептен ще заприличаш на пенсионер!“
— Не е толкова грозно! — казах аз примирително. — Даже ми прилича…
„Остана само и патерици да вземеш!“ — гласеше отговорът в слушалката, макар тя само да повдигна рамене…
Седнах край бюрото, взех някаква книга. Жена ми продължаваше да чете. В ушите ми ясно звучеше текстът, после гласът почна да става колеблив и неясен. И ето че изведнъж се появи нейна собствена мисъл: „Дали да му поискам сега пари?… Не, по-хубаво след вечеря, тогава той не е така кисел!“ След това отново текст от книгата и отново нейна собствена мисъл: „Откакто се захвана с тия идиотски опити, стана съвсем стиснат… Да не мисли, че трябва да му изпросвам всеки лев като някоя бедна роднина?… Тая запушалка за ухото сигурно струва цяла месечна заплата, но щом е за неговите прищевки — там той хич не е стиснат!“
— Наистина ли толкова не чуваш? — достигна до мен гласът й.
— Не чувам! — отвърнах аз. — Особено напоследък!
„Горкият, вярно е, че някак изведнъж застаря!“ — помисли тя и затвори книгата.
— Вие изглеждате съвсем добре! — прекъснах госта си.
Той се усмихна, но усмивката му не беше никак весела:
— Във вашите очи — възможно, но не и в очите на една млада жена… Впрочем веднъж отидох с нея в един от клубовете и макар тя да ме помоли да не слагам апаратчето, аз не можах да се въздържа и го сложих… Разбрах, че тя се стеснява от мен и дори се срамува… Не бях нито така приказлив като нейните приятели, нито така духовит и дори не така млад… И понеже, увлечен в моето подслушване, съм бил твърде разсеян, тя веднъж с досада си помисли: „Само се излагам с него… Не бива вече да го водя тук, не е за такава компания!“
— А слугинчето? — попитах аз.
— Още първата вечер отворих въпрос за това — кимна гостът. — Казах й, че Марийка ми се вижда напоследък доста бледа и отслабнала — да не би да не си дояжда? Тя ме погледна сърдито, но отвърна нехайно: „Това ли ми е работата — да гледам какво яде и какво не яде!“ Но мислите й бяха съвсем други, съвсем различни: „Да не искаш с една професорска заплата да устройвам и на слугините угощения?“ — мислеше тя.
— Значи, сте професор? — попитах аз.
— Да — кимна гостът.
— Господин професоре, явно е, че не сте попаднали на жена! — казах аз намръщено.
Моят гост ме изгледа продължително.
— Всъщност тя съвсем не е толкова лоша жена! — каза той без желание. — Всеки външен наблюдател би ви казал, че е много добра съпруга… Тя винаги поддържа дома хубав и приветлив, готви добре, грижи се усърдно за бельото ми… Тя не ми досажда, не прави кавги и скандали, не ме тиранизира, не мърмори, когато закъснея… Тя дори ми е вярна… Както разбрах, тя се е влюбвала няколко пъти през последните години, в душата й са останали от това хубави и човешки спомени. Но физически никога не ми е изневерявала… Въпреки своята душевна дребнавост, въпреки студенината си, въпреки егоизма у нея се е запазило чувството за почтеност… Аз подслушвах дълго мислите и, стигнах до дъното на душата й… Тя не ме обичаше… Понякога тя ме съжаляваше, понякога ме поглеждаше с доброта, но обикновено възбуждах у нея досада, смесена дори с физическо отвращение, появило се навярно през последните години… Аз й бях съвършено чужд… Разбрах колко страшно съм се лъгал, колко съм бил сам на тоя свят, колко студено и празно е било около мен — без да съзнавам това… Разбрах, че вината не е само у нея, че за това съм виновен и аз с моята ужасна слепота и глухота, която, изглежда, е присъща на почти всички съпрузи…