— Напразно я извинявате! — казах аз сухо. — Както разбирам, празен и лош човек е именно тя… А което вие смятате за почтеност, е всъщност най-ординерна еснафщина…
— Не зная! — въздъхна той. — Мъча се все пак да бъда обективен… да бъда справедлив… Ако вие можехте да чувате като мен, щяхте да разберете, че светът далеч не е това, което си мислите… Човешката душа се изменя много по-бавно, отколкото външните условия… Ако можехте да чувате като мен, щяхте да имате малко по-друга представа за доброто и лошото… У вас щяха да изгорят много илюзии, които всъщност са полезни, особено пък за един писател… Човек не може да учи хората на добро, ако сам твърдо не вярва в него, ако не е убеден, че то е силно и че живее навсякъде около нас.
— Вие имате ли приятели? — прекъснах го аз внезапно.
— Очаквах да ме запитате за това! — отвърна той. — Да, аз имам приятели… Имам един добър приятел още от ранни младежки години… Виждаме се с него често, говорим откровено… Но едва когато сложих тая малка шушулчица на ухото си, разбрах, че нито сме говорили откровено, нито сме познавали истинските си лица. Само на него аз бях доверил под най-голям секрет от какъв характер са моите изследвания, без да му казвам, че съм постигнал решителни успехи. Едва напоследък веднъж му подхвърлих, че съм осъществил голям напредък в работата си. Той ме погледна с крайчеца на окото си и с изкуствено оживление измормори:
— А, браво!…
Но мислите му бяха съвсем други: „Тоя луд човек наистина ли вярва, че работи нещо! — мислеше той. — Що ли не си седне на задника да печели пари, ами е тръгнал да гони Михаля!“
— Вярвам скоро да постигна нещо — продължих аз. „Вярвай, вярвай! — мислеше той. — Далеч тъй няма да отидеш… По-добре е, душо златна, да си гледаш женичката, че ми е жал да те гледам с тия рога!“
Признавам си, че тия негови мисли ме ядосаха, и реших да го понакажа.
— Ана не ми изневерява! — казах аз спокойно.
Той ме погледна така смаяно, така озадачено, че неволно се развеселих.
— Кой каза, че ти изневерява?…
— Ами ти каза…
— Нищо не съм казал! — измърмори той стреснато, но в очите му имаше истинска уплаха…
— Ти да не си болен? — попитах аз загрижено. — Току-що ми каза, че ти е жал да ме гледаш с тия рога…
„Изглежда, че съм се изтървал! — помисли той, крайно объркан. — Казал съм си гласно мислите!… Дяволите да ме вземат, какво става с мен?“
— Слушай, братле! — продължих аз. — Не мисли, че в края на краищата съм толкова глупав, колкото изглеждам… Сигурен съм, че Ана не ми изневерява, както съм сигурен, че ти ме смяташ за малко смахнат…
— Кой? Аз? Глупости! — опъна се той. — Откъде накъде?…
— Приятелите трябва да бъдат по-честни един към друг — продължих аз безжалостно. — Трябва да бъдат по-откровени и доверени… Иначе за какво са приятели?
— То е така, разбира се! — мънкаше той. — Та аз винаги съм бил с теб искрен!…
Моят гост се замисли за миг, после продължи:
— Но той не беше искрен… Навярно той не съзнаваше колко е далеч от истинската човешка искреност!… Това ме поразяваше и у мнозина други хора — те лъжеха, без да съзнават, че лъжат… Те бяха готови да се възмущават при всяка чужда лъжа, а не съзнаваха, че употребяват в своя всекидневен живот лъжата така изобилно, както храната например или както водата… Хора побелели, хора на обществена почит и уважение, хора, които вдъхват респект с имената и титлите си — учени мъже, артисти, ръководители, — всички те лъжеха с такава лекота, че понякога ме обземаше най-мрачен песимизъм… Те лъжеха в своя обикновен живот — безочливо и хладнокръвно, бих казал, дори несъзнателно, — лъжеха приятелите си, жените си, децата си — често без нужда и за най-обикновени дреболии… Но по-тежко беше да се слуша, когато лъжеха за своята работа, за своите планове, за своите идеали… Разбрах, че за някои хора лъжата е стил на живота — без лъжата животът им и тяхната дейност биха били чисто и просто немислими…