Най-вече обичаше Христос да се разговаря с рибарите долу на брега на езерото; всеки път, когато излезеше от къщи из града, той гледаше да намери сгода да слезе към тях, да ги споходи. На залез-слънце, когато по снежните вършини багрите на вечерната зара се преливат една в друга, рибарските ладии захващат отсам-оттатък да се примъкват по гладките води към брега. Привършили за днес ловитбата си, рибарите насядват по камъните и пясъка да си кърпят мрежите, чистят ги от плавак, а някой прехваща изморени колена, опира върху тях рядка брада, стои така само да почива и да гледа по гладката шир на водите трепета на отсенките от крайбрежните скали. Тряба човек да е рибар — цял ден да се е блъскал от ладията си да спуща и да вади мрежите и да се е белила кожата му, и да го е смъдяла от слънце и вода — за да знае сладостта на почивката надвечер, приседнал мълчаливо на брега: нищо не мисли, не го закача никой, гърдите му изпълва един дъх от черупки и разни водни буренаци, загнили наоколо по пясъка, и той слуша крайбрежната вълна едва-едва да приплясва под него. И все пак тия мълчаливи, самотни хора, навикнали никога да не дирят другари и разговор, кой знае защо, бяха обикнали и те Христа и щом го зарнеха да се покаже отгоре, един по един провличаха мрежите си по пясъка и отиваха към него. Той комахай всякога се спираше на края под рохлите скали, там Петър беше намерил завет да върже ладията си, там слизаше и пътеката от извора горе. В този час низ по низ жени със стомни на глава се спущаха по върлата пътека и също тъй се спираха да чуят какво разправя този странник на рибарите. Като виждаха че се събира такава тумба хора, от къщите наоколо прииждаха още мъже и деца и понякога се струпваше цяла навалица под скалите. Дори на два, на три пъти толкози свят се събра, че взеха да се натискат, стана тясно и Христос се видя принуден да влезе в Петровата ладия, оттам да разправя. Прехванал с ръка края на едната мачта, той беше се изправил сред ладията и кроткият му пълен с толкова доброта и любов глас се стелеше с вечерния сумрак над притихналото множество и сякаш също като сумрака унасяше и умиряваше и болни, и опечалени. — Какво толкова са се загрижили за хляб и облекло — казваше им той. — Не живее човек само за едина хляб на този свят, пък облекло — ето на: гората ни преде, ни тъче, цяла зима е като болна, а дойде пролет, като се одени да се закъта в своите премени, сърма и коприна с тях могат ли се сравни? — И така до късна вечеря, звездите се срояваха в небесата и заварваха: няколко реда мъже насядали по брега, сложили стомни жените зад тях, децата като ярета въздръстили по скалите горе, всички с вперени очи все още го слушаха, а старците, сгушени тук-таме между множеството, с овлажнели от сълзи бръчки, от време на време поклащаха на думите му утвърдително глава и шепнеха: — Този тряба да бъде от коляното на Илия или Давида; духът на старите пророци е оживял в него.
Взлелели в сърце най-високите блянове да обърнат и прередят от основи цял свят, учениците на Христа всякога се сещаха някак шуто, като гледаха в каква нищета и окаяност живеят; и ако някога можеха да познаят силата и славата на учителя си и той да срещне прием наистина да отговаря на призванието му — то беше на тия проповеди от Петровата ладия. Откогато излязоха от Капернаум и тръгнаха по Галилейската земя, неведнъж Христа срещнаха със зелени клонки в ръце като същински месия: мнозина се считаха честити само да се допрат до него; мнозина хвърляха дрехата си да мине ослицата му по тях; само нигде не срещна хора с таквизи отворени сърца да слушат словото му, нито пък той можа да се отпусне и в захлас да задипли реч, със същата онази леснина, като че стрък по стрък къса в полето и китка кичи. За да повярват в него, на много места още преди да отвори уста да говори, питаха го откъде е, искаха да покаже някое чудо — да възкреси мъртвец, я да премести планина — и той в самото начало изгубваше охота да им разправя, сропваше се с тях или пък обърнеше им гръб и без да обели зъб да им каже дума, отминаваше ги. Освен това тези срещи и разговори с толкова хора, проповеди и поучения денем и нощем не му оставяха време поне с майка си да се види и да приказва и като че от блъскане и той, и учениците му вече бяха захванали да се изхабяват; цялата дружина сещаше, че всичко мъдро и добро, което беше се поналяло в душите им, те всеки ден го изгубваха и изцеждаха до капка да го раздават на другите и за тях оставаше само една пустота и досада от себе си. Неволно те взеха да дават ухо на клюките около тях, да се дразнят от упреците, че учителят им избрал таквизи нищо и никакви хора да води със себе си, най-подир в споровете си с книжници и фарисеи тъй се увлякоха и разгорещиха: като не намираха с друго да отвърнат на техните наддумвания и ловение на думи, те им правеха напук, не искаха да зачитат съботния ден, спираха се при самаряни и неверници и се подиграваха явно с благочестието и мъдростта им. Борбата повдигаше духа на всекиго от тях; премеждията, които минаваха през главите им, ги закаляваха още повече в новата вяра; навярно те биха взели на своя страна още много хора и колко по-славни дела биха направили, ако навиците, добити в тази борба, не бяха ги пренесли и помежду си.