Първи падна в изкушение сам Христос; препирните с книжници и фарисеи угасиха благата му усмивка на устни и тя, като повехнал цвят без мирис и без сок, захвана да се изкривява само в сух присмех. Той тръгна с наведена глава, никого не погледваше, мяташе едни къси крадливи погледи, сякаш мни и подозира всекиго, и постоянно разправяше за себе си и подпитваше учениците си за какъв го смятат. А увереността му в собствената правда го беше направила толкова горд и недостъпен: за всяко нещо отсичаше с две думи като с нож и не искаше да слуша никого повече.
След него и учениците му се отдръпнаха от общата дружба, сърдечните и братски разговори заглъхнаха помежду им, всеки, наведен, гледаше сам себе си и повечето мълчаха или чакаха да се обади някой, да го хванат на приказката му, за да има с какво да се дърлят и наддумват по часове. По-напред, прехванати по двама за ръце, те навред вървяха вкупом, заобиколили учителя си, сега като разбита дружина се влачат през полето, един насам, друг нататък. Юда, останал отподире с някого, той пък все сметки прави и мърмори, че парите им се свършвали; никой не се спира да каже какво ще правят, само тичат от село на село да гонят вятъра. На едно място дори Юда се скара и с учителя си пред купчина людски хора, защото учителят му не виждал, че той вече от пестене косъма на две цепел и оставял да разливат някакви благовонни масла по главата му; когато, ако бяха взели това масло да го продадат, за колко дена хляб можеха да изкарат от него?
Последният ден още сутринта отрано учениците бяха излезли по гоите бърда над Ерусалим да причакват учителя си. На всички като че тежеше камък на душа; не знаеха какво да правят, а той — забравил ли ги бе или свещениците и садукеите успяха най-подир да го хванат и предадат, както му се заканяха от няколко недели — дълго не се вестяваше при тях. След пролетните дъждове нивите по цялото поле нататък бяха избуяли, сочни и зелени, небото беше пълно с лястовици; от време на време на слънчевите лучи блясваше като изумруд и сойката. Днес мъже и жени, според стар обичай, приготвяха вкъщи пасхалното агне и замесваха тънките безквасни пити. Затова полето навред беше пусто и едва сам-там из пътищата понякога се мярваше крива камила; с нея пристигаха от най-дълбоките пустини последните закъснели синове на Израила да празнуват Пасхата в града на Соломоновия храм. Учениците ту присядваха на някоя канара и дълго и мълчаливо гледаха как от пукнатините излизат гущери да пекат зелените си гърбове на слънцето, ту пък като че бяха гузни — не ги сдържаше на едно място, ставаха и закрачваха пак по бърдата. От крайните къщи на града непрекъснато долитаха до ушите им ясни гласове на агнета; дали наистина или като знаеха как се среща великия ден и от спомена за него, някои от тях често сещаха, че ги дразни мирис и фанара на печено агне, и от това досадата им ставаше още по-голяма. Вместо сега да е седнал всеки между своите, казваше Матея, и като всички хора да срещат бъдния празник и да му се радват, те обикалят като псета отвън покрай стените на града, облизват се само и се озъртат, отде ще излезе някой да ги погне…
Слънцето вече клюмваше на заход, краищата на няколко бели облачета светеха като бакърени над града и от долината на Йозефат захвана да подухва студен вятър, когато горе по пътеката от селото Витания се показа човек, приличен на Христа. Учениците тръгнаха насреща му и той, щом дойде при тях, отдели двама, каза им уреченият знак и ги проводи до една къща в града да приготвят трапезата: там ще отидат всички да ядат пасхалното агне. В същото време след губения цял ден и Юда, сякаш от невиделица, изпъкна отнякъде, и дружината, като се видя събрана, наканена да посреща бъдния празник, оживи се; едни взеха да протриват ръце, други пуснаха шеги и никой не забележи, че учителя им стоеше замислен и все май отделяше поглед настрана.
Те чакаха, докато сянката на нощта покри града; после завиха покрай стените и през няколко тесни, криви сокаци, дето сам дяволът от ада, ако речеше да се погне след тях, пак не можеше им хвана дирята — влязоха в уречената къща. Стопанинът беше постлал и наредил широката си горница както тряба: една дълга софра ги чакаше сложена, покрай софрата възглавници за всекиго да седне и дълъг бял месал да се престелят. От бягане и криене учениците на Христа нито един път не бяха си дояли през последните дни, камо да се видят в такъва широка горница, събрани на братска трапеза. И тъкмо се започна вечерята, тъкмо всички задружно се отдадоха на радостта на празника, и учителят им наведе очи и тихом промълви, че един от тях ще го предаде. Както бяха превили кръстом нозе и опрели коляно до коляно край софрата, те, като ужилени от думите му, забравиха хапките си в ръце, отдръпнаха се и се запулиха в очи един други. Някой запита кой е предателят, оттатък други захвана да се вери, че не е той, а Юда се разядоса, скочи и хукна навън, без да се обади. Може би да заглади и да ги придобри пак, учителя им ги покани да ядат, на ближните до него даде да пият вино, потърси нещо да им заговори. Този път гласът му беше съвсем мек и звучеше с оная доброта и любов, с каквато бяха го запомнили от първите дни на дружбата им. Само на никого не се ядеше вече: виното не можеше да разкара преседналите на гърлото им хапки; на приказките му всеки отвръщаше с половин уста и от час на час им ставаше по-задушно в тази горница, дето трябаше да чакат, докато се приберат хората от улицата, и тогава да излязат.