Понякога и там не можеше да съвладее себе си напълно, духа му примамваха разни изкушения и по цели часове той се бореше с тях като с нечисти съновидения. Един път при изгрев-слънце се беше изкачил на най-високия връх на планината и като видя безкрайните земи, що се простираха под него, стана му криво и сви пестници, че не е един цар над тях, да ги покори и да им наложи законите си. Други път пък всичките негови помисли и въжделения му се виждаха празен и никому ненужен блян и както гледаше сивите камъни в пустинята, рече си: да могат те да се обърнат на хляб, та да отиде да ги раздаде на хората, повече полза ще им принесе, отколкото да ходи да ги учи на ум и разум.
С укрепнал дух в тишината на пустинята, дето вечер се препяваше с песните на косовете, дето сутрин с пълни гърди поемаше тучната преснота на цветята и тревите и нито противна дума препъваше мисълта му, ни людска хитрост го дразнеше — там лесно му беше да преодолее всяко изкушение, дните му течаха стройно и плавно и той си беше такъв, какъвто си искаше да бъде.
Затуй и Йоан, загърнат в дрипа от камилска кожа, препасан с ремък през кръста, цял живот се храни със скакалци и див мед заедно със зверовете. Той имаше по-кораво сърце от Христа, познаваше много добре хората и не се доверяваше никому; когато дойдеха при него някои, не се сядаше с тях да се разговаря надълго и нашироко за това, що тряба и що не, а ги сгълчаваше и нахокваше обикновено и думите му посред ония голи и мрачни пустини, дето живееше, звучаха сурови и могъщи, като същинско небесно откровение. Макар, както е казал пророка, гласът му да ечеше в пустинята, неговото ехо си проправяше път през рътлини и клисури, далеко по бреговете отсам и оттатък на Йордана и не той ходеше да моли тогова и оногова със словото си, а караше всекиго, който иска да приеме кръщението му, да му отиде на крака. Най-подир мало и голямо в Израила го позна за свой пророк, вредом от Галилейската земя и от Юдея се точеха при него върволици хора и нищо не смеяха да му кажат ни първосвещеници, ни садукеи, че дори през някои дни и сам Ирод се побояваше от властта му.
Христос беше съвсем други; колкото и благодатен покой да подкърмяше и да укрепяваше духа му в пустинята, все пак той не можеше да гледа наоколо си тези голи сипеи и безкрайните мълчаливи гори на тръстиките; ден и нощ той чезнеше за цветните светли брегове на своите родни покрайнини и най-вече сърцето му бе препълнено с толкова обич към хората: без дружина и без разговори дните му не бяха дни. Когато му се дощеше да види някой приятел — това той се стесняваше и беше му неловко да го признае и пред самите си ученици, — оставяше и работата, ако е имал някаква, и майка си, и през де да е села и гори път бъхташе да отиде да го намери. Отиде, ще седнат двамата, Христос вече ще си излее до капка душата пред него, той ще му похъва, погледва го, като че в бозна-що го подозира, и само го дебне да му хване някоя слабост. За да спечели приятеля си, да му чуе приказката, той понякога трябаше да се унижава, да търси нещо угодно да му каже и най-накрай, вместо да го разбере и да му отдаде заслуженото, намираше сгода да се качи самичък върху главата му.
— Съвсем, съвсем инак той би заживял и с учениците си, и между хората, да би го сега отминала тази горчива чаша: нима не е всичко възможно на света? И при мисълта да се избави от мъката, що го чакаше, и да захване тепърва нов живот, Христос подигна пълен с притома взор, врязаните му пръсти се отпуснаха, хладният лъх на нощта като че обърса попотеното му чело, мигом той си пое дъх тъй леко, че изведнъж се сепна, като че хванал себе си в греховно падение.
— След толкова вдъхновени слова и проповеди вече години наред, след толкова труд и усилия да насади вяра в людските сърца, сега когато дойде часът да се види силата и на неговата вяра и да освети думите си със собствената кръв, сега ли ще се побои от мъки и смърт?…
И Христос усети пак, че неволно му се подкосяват коленете; стана му нужда да се опре върху някой близък, да поговори със свой; изправи се и тръгна към тримата си ученици, що го чакаха приседнали пред пещерата.
— Симоне! — повика още недошел до тях той.
И тримата оборени от дрямка, бяха отпуснали глави на гърди и никой го не чу и не помръдна.