— Петре! — повтори по-високо той и се изправи пред тях.
— Слушам, слушам, учителю — сепна се от първи сън и бързо затри натегнали клепки Петър. — Какво ще кажеш?
— Симоне — подхвана с трепетен глас учителят. — Ако духът е крепък, а плътта немощна — как мислиш ти — може ли се удържа да не падне все пак в изкушение човек?
— То се знае — то се знае… — развърза, без да мисли, готова реч той. — Плътта е земна, тя всякога се изкушава — най-главно духът да се държи… И натегналата му глава пак клюмна над гърдите му.
Христос млъкна.
— Толкози ли ти се спи, че не можеш две приказки да размениш с мене? — додаде след малко той.
— Ама нали ти казвам… — заклати с усилие глава ученикът, като че от някоя назойлива муха се брани. — Нали ти казвам… Тя плътта… Още в първите глави на книгата на Битието е казано за нея: от прах си и на прах ще се обърнеш.
Христос захапа единия край на долнята си устна и бавно зави по пътеката между шубърките, без да слуша повече Петра, що мърмореше като в просънка след него: — Гледай какъв си… Ами казвам ти… Още в книгата на Битието…
Нощната роса беше заляла тревите и листака; дето поминеше Христос, мокрите стъркове шибаха голите му свирки и полите му и дългата му дреха бе захванала да отегва, напоена с влага; той, скърбен до смърт, не сещаше хлад, ни мокрота.
От дългото му стоене по-напред върху камъка, мъхът беше се изсушил под него; той приседна на първото си място, отдето усети оставената си слаба топлина да прилепва пак покрай бедрата му, опря лакти върху тях, вряза отново пръсти едни в други и високото му чело избиха капки пот.
— Както добитък, навикнал да върви по един и същ път, рядко се отбива от него, тъй и мисълта на хората, поела от дядо и баба въз една страна, от нужда за себе си няма да завие въз друга, камо за людския да си прави труд да влиза в положението му и с топла дума и участие да му помага да търси свой изход. Радост ли озари тихите невзрачни дни на някого — който и да бил той — или скръб налегне закоравелите му, хванали вече шия като на бивол, плещи: за всяка радост и за всяка скръб, за всяка прилука и обрат на този свят все има казано от по-напред, написано някъде готово нещо и няма защо този, комуто е дошло до глава да се отделя от хората, за себе си друго, особено да търси.
— Несретник такъва само като него, дето го не сдържа на едно място и дето не може в делнична работа и грижи да смири сърцето си, като всички хора мисли, че за да тъпче по тази земя всеки, бозна каква мъдрост му тряба, та от свойта мъдрост той занаят направи, та тръгна на ослица от село на село да я продава… Търговецът разправяше за своите печалби или береше грижата на керваните си през пустинята; земеделецът погледваше облаците на небото или разправяше за надеждите си от жетвата: само разправията на Христа не докосваше нищо за в работа; затова, колкото и да се напъваше да сбира хората наоколо си, те или го гледаха в бялото на очите или се надсмиваха снизходително на думите му и макар всяка стока да се купува с пари на този свят, неговата и без пари никой я не рачеше.
До туй ли му е дошло на всекиго да остави в тръне да глъхне нивата му, когато от дете най-голямата му радост е била да излезе пролет да погледне как ръжта час по час пред очи му избуява, майката да не прегледа децата си; бащата да зареже къщата — за данък на кесаря да я продават. Всеки да сгърне ръце, само да се лови самичък, каква нечестива мисъл му хрумнала през глава, коя как срещнал и коя как погледнал, цял живот да си гледа пъпа смирено и да се човърка какъв още грях да изкара от себе си. И какво щеше да излезе най-подир от всичко туй, ако — да кажем — от едина край на света до другия жени и мъже, бедни и богати се поведеха по ума му: да зарежеха земни радости и грижи, всеки за съвършенството на себе си да мисли, да се гледа и да се къта като женски скъпоценен накит или да се примлясква като не знам какъв сладкиш — та в тая негова проповед светът би закостенял повече, отколкото в законите на Мойсея, и сам той би се отвърнал и не би погледнал такъв един свят!
— Да не отива толкова далеч, да не докарва той всяка една своя мисъл до края, както правят книжниците и фарисеите: — от много и по-тънко умуване, до явна безсмислица да дойде; той всякога по земята е ходил, неговата мисъл е била проста и ясна навред и сега няма защо да се прехвърля с нея, от не зная колко кладенци вода да събира.
— Малко ли праведници е срещал на пътя си в живота Христос. Тия, дето се врат по затънтени кътища да се самовглъбяват в себе си; дето се боят да се не смесят някак с грешниците, да поемат обща работа в ръце, та да падне сянка и върху тях, и малката си духовна сермия вържат в девет възела или я заравят така да си изгние в земята, да не би някак да попадне в по-ударни ръце и да я разиграят на пазаря… Ето, те щом отворят уста, не говорят за нищо друго, освен за благочестието си; слинясват на хората ушите да ги слушат все с него да се тупат в гърдите и с туй свое благочестие са си взели правото да гледат от високо на всички грешници, що кретат, изтощили сили в борба със световните съблазни, препъвали се сто пъти и сто пъти се подемали в усилието си да сторят да бъде положението на тях и на околните им утре поне колкото на косъм по-добро от днешното. Христос сам се е хващал неведнъж в такава непристъпна гордост, настръхнал като таралеж, никой да не посмее да се доближи до него; той добре знае колко е кораво сърцето на праведника, затворил веднъж правдата за себе си в него; такъвзи праведник, ако би му дошло на колай, за своето благочестие и лихва би поискал да му платят другите.