Мис Марпъл пъхна ножа внимателно, но уверено и не се разочарова. Процеди се дебела струя жълтък, плътна като крем. Истински яйца!
Всичко беше горещо — истинска закуска. Можеше да си я приготви и сама, но сега не беше нужно. Беше й поднесена, като на… не, не като на кралица… като на жена на средна възраст, отседнала в хубав и заслужено скъп хотел. Всъщност бе се върнала в 1909 година. Мис Марпъл благодари на камериерката, която й се усмихна.
— О, да, мадам! Готвачът много държи на закуските.
Мис Марпъл я изгледа одобрително. Хотел Бъртрам наистина можеше да прави чудеса. Истинска камериерка. Потупа я топло по ръката.
— Отдавна ли сте тук? — запита я тя.
— Повече от три години, мадам.
— А преди това?
— Бях в един хотел в Ийстбърн — много модерен, но аз предпочитам старомодно място като това.
Мис Марпъл отпи от чая си. Усети, че си тананика неясно. Думите се заредиха в дълга, вече забравена песен:
Камериерката изглеждаше леко смутена.
— Просто си припомних една стара песен — избъбри мис Марпъл с тон на извинение. — Някога беше много популярна.
И отново запя тихичко:
— Може би я знаете? — запита тя.
— О… — Погледна я със съжаление камериерката.
— Беше много отдавна — каза мис Марпъл. — Е, на такова място човек започва да си припомня разни неща.
— Да, мадам. Много от дамите, които отсядат тук, се чувствуват така.
— Отчасти идват заради това, предполагам — рече мис Марпъл.
Камериерката излезе. Явно беше свикнала със старите дами, които си бъбреха и си спомняха.
Мис Марпъл довърши закуската си и се изправи доволно и лениво. Беше решила да прекара една приятна сутрин по магазините. Не много дълго, разбира се, за да не се преумори. За днес бе достатъчна Оксфорд Стрийт. А утре — Найтсбридж. Тя с удоволствие кроеше планове за следващите дни.
Беше към десет часа, когато излезе от стаята си напълно екипирана — шапка, ръкавици, чадър (за всеки случай, макар че времето беше чудесно), ръчна чанта — най-хубавата й пазарска чанта. Вратата през една от нейната се отвори рязко и някой погледна навън. Беше Бес Седжуик, която се върна в стаята и бързо затвори.
Докато слизаше по стълбите, мис Марпъл се замисли. Сутрин тя предпочиташе стълбите пред асансьора. Това я ободряваше. Стъпките й ставаха все по-бавни и по-бавни… Спря се.
Когато полковник Лъском излезе от стаята си, вратата до стълбището се отвори рязко и лейди Седжуик се обърна към него:
— Ето ви най-после! Отдавна чакам да излезете. Къде можем да отидем да поговорим? Искам да кажа, без непрестанно да попадаме на някоя дърта котка.
— Е, Бес, наистина не зная. Мисля, че в мецанина има нещо като стая за писане.
— По-добре влезте вътре. По-бързо докато камериерката не си е помислила нещо за нас.
Доста неохотно полковник Лъском пристъпи прага и затвори вратата след себе си.
— Нямах понятие, че сте отседнали тук, Бес. Нямах и най-малко понятие!
— Сигурна съм, че е така.
— Искам да кажа… никога не бих довел Елвира тук. Мястото изглежда така неподходящо за вас.
— Не виждам защо — отвърна Бес Седжуик. — Това е наистина най-удобният хотел в Лондон. Защо да не отседна тук?
— Трябва да разберете, че нямах понятие, че… искам да кажа…
Тя го погледна и се засмя. Беше готова за излизане, облечена в добре скроен тъмен костюм с яркозелена блуза. Изглеждаше весела и много жизнена. Пред нея полковник Лъском изглеждаше стар и повехнал.
— Скъпи Дерек, не се тревожете толкова! Не ви обвинявам, че се опитвате да уредите сантиментална среща между майка и дъщеря. Хората се срещат на неподозирани места — такива неща се случват понякога. Но трябва да отведете Елвира оттук. Трябва да я отведете оттук веднага… още днес.
— О, тя си отива. Искам да кажа, че я доведох само за няколко дни. Да отидем на някое представление. Утре заминава при семейство Мелфорд.