Выбрать главу

Мис Марпъл пъхна ножа внимателно, но уверено и не се разочарова. Процеди се дебела струя жълтък, плътна като крем. Истински яйца!

Всичко беше горещо — истинска закуска. Можеше да си я приготви и сама, но сега не беше нужно. Беше й поднесена, като на… не, не като на кралица… като на жена на средна възраст, отседнала в хубав и заслужено скъп хотел. Всъщност бе се върнала в 1909 година. Мис Марпъл благодари на камериерката, която й се усмихна.

— О, да, мадам! Готвачът много държи на закуските.

Мис Марпъл я изгледа одобрително. Хотел Бъртрам наистина можеше да прави чудеса. Истинска камериерка. Потупа я топло по ръката.

— Отдавна ли сте тук? — запита я тя.

— Повече от три години, мадам.

— А преди това?

— Бях в един хотел в Ийстбърн — много модерен, но аз предпочитам старомодно място като това.

Мис Марпъл отпи от чая си. Усети, че си тананика неясно. Думите се заредиха в дълга, вече забравена песен:

„О, къде си бил през целия ми живот…“

Камериерката изглеждаше леко смутена.

— Просто си припомних една стара песен — избъбри мис Марпъл с тон на извинение. — Някога беше много популярна.

И отново запя тихичко:

„О, къде си бил през целия ми живот…“

— Може би я знаете? — запита тя.

— О… — Погледна я със съжаление камериерката.

— Беше много отдавна — каза мис Марпъл. — Е, на такова място човек започва да си припомня разни неща.

— Да, мадам. Много от дамите, които отсядат тук, се чувствуват така.

— Отчасти идват заради това, предполагам — рече мис Марпъл.

Камериерката излезе. Явно беше свикнала със старите дами, които си бъбреха и си спомняха.

Мис Марпъл довърши закуската си и се изправи доволно и лениво. Беше решила да прекара една приятна сутрин по магазините. Не много дълго, разбира се, за да не се преумори. За днес бе достатъчна Оксфорд Стрийт. А утре — Найтсбридж. Тя с удоволствие кроеше планове за следващите дни.

Беше към десет часа, когато излезе от стаята си напълно екипирана — шапка, ръкавици, чадър (за всеки случай, макар че времето беше чудесно), ръчна чанта — най-хубавата й пазарска чанта. Вратата през една от нейната се отвори рязко и някой погледна навън. Беше Бес Седжуик, която се върна в стаята и бързо затвори.

Докато слизаше по стълбите, мис Марпъл се замисли. Сутрин тя предпочиташе стълбите пред асансьора. Това я ободряваше. Стъпките й ставаха все по-бавни и по-бавни… Спря се.

II

Когато полковник Лъском излезе от стаята си, вратата до стълбището се отвори рязко и лейди Седжуик се обърна към него:

— Ето ви най-после! Отдавна чакам да излезете. Къде можем да отидем да поговорим? Искам да кажа, без непрестанно да попадаме на някоя дърта котка.

— Е, Бес, наистина не зная. Мисля, че в мецанина има нещо като стая за писане.

— По-добре влезте вътре. По-бързо докато камериерката не си е помислила нещо за нас.

Доста неохотно полковник Лъском пристъпи прага и затвори вратата след себе си.

— Нямах понятие, че сте отседнали тук, Бес. Нямах и най-малко понятие!

— Сигурна съм, че е така.

— Искам да кажа… никога не бих довел Елвира тук. Мястото изглежда така неподходящо за вас.

— Не виждам защо — отвърна Бес Седжуик. — Това е наистина най-удобният хотел в Лондон. Защо да не отседна тук?

— Трябва да разберете, че нямах понятие, че… искам да кажа…

Тя го погледна и се засмя. Беше готова за излизане, облечена в добре скроен тъмен костюм с яркозелена блуза. Изглеждаше весела и много жизнена. Пред нея полковник Лъском изглеждаше стар и повехнал.

— Скъпи Дерек, не се тревожете толкова! Не ви обвинявам, че се опитвате да уредите сантиментална среща между майка и дъщеря. Хората се срещат на неподозирани места — такива неща се случват понякога. Но трябва да отведете Елвира оттук. Трябва да я отведете оттук веднага… още днес.

— О, тя си отива. Искам да кажа, че я доведох само за няколко дни. Да отидем на някое представление. Утре заминава при семейство Мелфорд.