— Бедното момиче! Това ще я отегчи.
Лъском я погледна разтревожено.
— Мислите ли, че ще се отегчава.
Бес го съжали.
— Може би не, след онзи пансион в Италия. Може дори да й се стори страшно вълнуващи.
Лъском събра цялата си смелост.
— Знаете ли, Бес, учудих се, че ви заварих тук, но не мислите ли… е, предполагам, че съдбата е решила да стане така… Не вярвам, че знаете как… е, как се чувствува момичето.
— Какво се мъчите да кажете, Дерек?
— Вие сте й майка, нали?
— Разбира се, че съм й майка, а тя ми е дъщеря. И какво добро ни е донесъл или би ни донесъл този факт?
— Не можете да сте сигурна. Мисля… мисля, че тя страда.
— Кое ви кара да мислите така? — каза рязко Бес Седжуик.
— Нещо, което тя ми каза снощи. Попита ме къде сте, какво правите.
Бес Седжуик прекоси стаята и отиде до прозореца. Постоя малко там, като барабанеше по перваза, а после каза:
— Много сте добър, Дерек. Имате прекрасни идеи. Но са неосъществими, бедното ми ангелче. Това е, което трябва да признаете. Неосъществими са и могат да станат опасни.
— Хайде, Бес. Чак пък опасни?
— Да, да, да. Опасни. Аз съм опасна. Винаги съм била опасна.
— Като си помисля някои от нещата, които сте извършили… — рече полковник Лъском.
— Това си е лично моя работа — заяви Бес Седжуик. — Да се втурвам към опасностите се е превърнало в мой навик. Не, не бих казала навик. По-скоро влечение, нещо като наркотик. Нещо като малката доза хероин, която наркоманите трябва да вземат от време на време, за да изглежда животът светъл и да си заслужава да се живее. Е, чудесно! Това е моето погребение или може би не, в зависимост от случая. Никога не съм употребявала наркотици, никога не съм имала нужда от тях. Опасността е моят наркотик. Обаче хората, които живеят като мен, са опасни за другите. Хайде, не се дръжте като упорит стар глупак, Дерек! Отведете това момиче далеч от мен. Не мога да й дам нищо добро, а само ще й навредя. Ако е възможно, даже не й казвайте, че съм в същия хотел. Обадете се на семейство Мелфорд и я заведете там още днес. Измислете някакво извинение за внезапното заминаване…
Полковник Лъском се поколеба, като гладеше сивите си мустаци. Той въздъхна.
— Мисля, че правите грешка, Бес. Тя ме попита къде сте, така че всичко се нарежда чудесно.
Тя се доближи до него, целуна го по брадичката, завъртя го наоколо, като че ли щяха да играят на сляпа баба, отвори вратата и нежно го побутна с ръка. Когато вратата зад него се затвори, полковник Лъском забеляза една стара дама, която идваше откъм стълбите. Тя си мърмореше, докато ровеше из чантата си:
— Боже мой! Трябва да съм го оставила в стаята си. Ох, господи!
Тя мина покрай полковник Лъском, без да му обърне никакво внимание, но когато той слезе по стълбите, мис Марпъл се поспря до вратата си и се загледа след него. После погледна вратата на Бес Седжуик и си каза:
— Ето кого е очаквала. Чудно защо ли?
Отец Пенифадър премина през фоайето, доволен от закуската, не забрави да си остави ключа, мина през въртящата се врата и се настани в едно такси, което му беше осигурил портиерът ирландец.
— Накъде, сър?
— Боже мой! — възкликна отец Пенифадър изведнъж. — Да видим. — Да видим… къде ли щях да ходя?
Движението по Понд Стрийт беше блокирано за няколко минути, докато свещеникът и портиерът обсъждаха този важен въпрос.
Накрая отец Пенифадър си спомни и таксито се отправи към Британския музей. Портиерът остана на паважа с широка усмивка на лицето и тъй като нямаше други излизащи от хотела, продължи малко надолу покрай фасадата му, като си подсвиркваше тихичко някаква мелодия.
Един от прозорците на първия етаж на хотел Бъртрам беше отворен, но портиерът изобщо не вдигна глава, докато един глас не се обади неочаквано през отворения прозорец:
— Значи си тук, Мики? Какво по дяволите те е довело на това място?
Той се обърна стреснато и се загледа.
Лейди Седжуик показа главата си от прозореца.
— Не ме ли позна? — попита го тя.
Внезапен лъч озари лицето на мъжа и показа, че я е познал.
— Ха, та това е малката Беси! Не мога да повярвам! След толкова години. Малката Беси.
— Никой, освен теб не ме нарича Беси. Отвратително име. Какво си правил през всичките тези години?