— Сигурно искате такси, мадам — каза той твърдо.
— Не мисля — отговори мис Марпъл. — Смятам да взема автобус 25 тук наблизо или пък автобус 2 от Парк Лейн.
— Не бива да пътувате с автобус — заяви портиерът. — Опасно е да пътувате с автобус на вашата възраст. Как само тръгват, спират и пак потеглят. Могат да ви съборят. Днешните шофьори нямат сърце. Ще ви повикам такси и ще отидете, където си пожелаете като истинска кралица.
Мис Марпъл размисли и се предаде:
— Добре тогава, може би е по-добре да взема такси.
Не стана нужда портиерът даже да изсвири. Той просто вдигна ръка и едно такси се появи като по магия. Подпомогната грижливо мис Марпъл се настани и в този момент реши да отиде до Робинсън Енд Клийвър и да погледне чудесните ленени чаршафи. Седна доволно в таксито и се почувствува като същинска кралица, както й беше казал портиерът. Умът й беше зает с приятно очакване на ленени чаршафи, ленени калъфки и кърпи за чаши и прибори без картини с банани, смокини, играещи кучета или други орнаменти, които направо ви дразнят, когато миете.
Лейди Седжуик се приближи до рецепцията.
— Мистър Хъмфриз в кабинета си ли е?
— Да, лейди Седжуик — каза мис Гориндж стреснато.
Лейди Седжуик мина зад рецепцията, почука на вратата и влезе, преди да й отворят.
Мистър Хъмфриз я погледна изплашено.
— Какво…?
— Кой е наел този човек Майкъл Гормън?
Мистър Хъмфриз запелтечи леко.
— Парфит напусна — катастрофира преди месец. Трябваше незабавно да го заменим. Този изглеждаше наред. Има много добри препоръки, уволнен от армията, може би не много умен, но понякога така е по-добре. Имате ли нещо против него?
— Достатъчно, за да не го искам тук.
— Ако настоявате — заяви бавно Хъмфриз, — ще му дадем предупреждение.
— Не — каза лейди Седжуик. — Не, много е късно за това. Няма значение.
Глава 6
— Елвира!
— Здравей, Бриджит.
Нейно благородие Елвира Блейк влезе през задната врата на Онслоу Скуеър 180, която приятелката й Бриджит беше отворила, щом я видя от прозореца.
— Нека се качим горе — заяви Елвира.
— Да, по-добре е. Иначе може да се сблъскаме с мама.
Двете момичета изтичаха по стълбите, като избягваха срещата с майката на Бриджит, която излезе от стаята си със закъснение.
— Наистина си късметлийка, че нямаш майка — задъхано каза Бриджит, когато вмъкваше Елвира в спалнята си и затваряше вратата. — Мама е много мила, но какви въпроси задава само! Сутрин, следобед, през нощта. Къде отиваш и с кого? А те братовчеди ли са на някого си със същото име от Йоркшир?
— Предполагам, че просто нямат за какво друго да мислят — каза неопределено Елвира. — Слушай, Бриджит. Трябва да направя нещо много важно и ти трябва да ми помогнеш.
— Добре, стига да мога. За какво става въпрос — мъж?
— Не. — Бриджит се разочарова. — Трябва да избягам в Ирландия за двадесет и четири часа или повече и ти трябва да ме прикриваш.
— В Ирландия ли? Защо?
— Сега не мога да ти кажа. Нямам време. Трябва да се срещна за обяд с настойника си полковник Лъском в един и половина в Прюниър.
— Какво направи с онази Карпентър?
— Избягах от нея в Дебънхем.
Бриджит се закиска.
— А след обяда ще ме водят в семейство Мелфорд. Ще живея с тях, докато навърша двадесет и една години.
— Колко неприятно!
— Мисля, че ще се оправя. Толкова лесно е да се заблуди братовчедката Милдред. Там има едно място наречено Днешният Свят. Ходиш на лекции, музеи, картинни галерии, в Камарата на лордовете и прочее. Въпросът е, че никой няма да знае дали си там, където трябва да си или не. Ще успеем да се позабавляваме.
— Надявам се да е така — засмя се Бриджит. — В Италия успяхме, нали? Старата Макарони се смяташе за строга, но колко малко знаеше за това, което вършехме.
И двете момичета се засмяха, доволни от лудориите си.
— И все пак имаше нужда от доста предварителна планиране — каза Елвира.
— И от някоя хубава лъжа — добави Бриджит. — Имаш ли вести от Гуидо?