— Е, мис Блейк! Значи сте в Лондон. Много ми е драго да ви видя. Какво мога да направя за вас?
Елвира му подаде един малък часовник със светещ циферблат.
— Не върви точно — заяви тя. — Можете ли да направите нещо?
— О, разбира се, няма нищо трудно в това — мистър Болард го пое от нея. — На какъв адрес да го изпратя?
Елвира даде адреса си.
— Има и нещо друго. Настойникът ми… полковник Лъском, мисля, че го познавате…
— Да, да, разбира се.
— Пита ме какъв подарък бих желала за Коледа — каза Елвира. — Предложи ми да дойда тук и да поразгледам. Искаше да дойде с мен, но аз предпочетох най-напред да дойда сама, защото мисля, че е малко неудобно. Искам да кажа заради цените.
— Да, това е единият аспект — каза мистър Болард с блага усмивка. — Какво имате предвид, мис Блейк? Брошка, гривна, пръстен?
— Мисля, че брошките са по-полезни — каза Елвира, — но бих ли могла да разгледам повече неща? — Тя го погледна умоляващо. Той се усмихна любезно.
— Разбира се, разбира се. Не е никакво удоволствие, ако човек трябва набързо да решава какво да купи.
Следващите пет-шест минути изминаха много приятно. Нищо не бе голямо затруднение за мистър Болард. Той вадеше бижутата от различни каси — брошки, гривни — и ги трупаше на парче кадифе пред Елвира. Тя се оглеждаше пред огледалото, изучавайки ефекта на дадена брошка или гривна. Накрая доста колебливо бяха отделени две брошки и малък диамантен часовник.
— Ще си ги отбележим — каза мистър Болард — и когато полковник Лъском отново дойде в Лондон, може би ще мине да види какво да ви подари.
— Мисля, че така ще е най-добре — каза Елвира, — защото ще сметне, че сам е избрал подаръка, нали?
Сините й очи се вдигнаха към бижутера. Тези ясни очи вече бяха погледнали часовника, установявайки изтичането на двадесет и петте минути.
Вън се чу скърцане на спирачки и остър писък на момиче. Очите на всички се обърнаха към прозореца на магазина, който гледаше към Бонд Стрийт. Движението на ръката на Елвира към щанда и обратно в джоба на ушития й по поръчка костюм беше толкова бързо, че едва ли някой щеше да забележи, дори и да гледаше нататък.
— Тц, тц! — възкликна мистър Болард, докато се връщаше от мястото, откъдето бе наблюдавал улицата — Произшествие. Какво глупаво момиче! Да се хвърли така на улицата.
Елвира вече отиваше към вратата. Погледна часовника си и извика:
— Боже мой, колко се забавих! Ще изпусна обратния си влак. Много ви благодаря, мистър Болард, и не забравяйте какво избрах.
След малко тя бе навън. Като се оглеждаше бързо наляво и надясно, Елвира се спря пред фасадата на един магазин за обувки, докато Бриджит, която едва си поемаше дъх, се присъедини към нея.
— Ох! — възкликна Бриджит. — Ужасно се изплаших. Стори ми се, че ще ме убият. И си скъсах чорапа.
— Няма нищо — рече Елвира и поведе приятелката си забързано по улицата и после надясно по друга улица. — Хайде!
— Всичко наред ли е?
Ръката на Елвира потъна в джоба и извади една гривна с диаманти и сапфири.
— О, Елвира! Как посмя!
— Сега трябва да отидеш до заложната къща, за която говорихме. Иди и виж колко ще вземеш за това. Искай сто!
— Не мислиш ли… Ами ако кажат… Имам предвид това, че гривната може да е в списъка на откраднатите вещи.
— Не ставай глупава. Как може да бъде толкова скоро в списъка. Те още дори не са забелязали, че я няма.
— Но когато забележат липсата й, ще помислят… или може би ще разберат, че ти си я взела.
— Може и да си помислят, ако открият веднага.
— И тогава ще отидат в полицията и…
Тя спря, защото Елвира поклати бавно глава, а бледожълтата й коса се развя и слаба усмивка се появи в ъгълчетата на устните й.
— Няма да отидат в полицията, Бриджит. Сигурно няма, ако си помислят, че съм я взела аз.
— Искаш да кажеш…?
— Както ти казах, когато навърша двадесет и една година, ще разполагам с много пари. Ще имам възможност да купувам от тях много скъпоценности. Няма да направят скандал. Отивай и бързо донеси парите. След това иди до Еър Лингъс и купи билета, а аз трябва да хвана такси до Прюниър. Закъснявам вече с десет минути: Утре сутринта в десет и половина съм у вас.