— О, Елвира! Предпочитам да не поемам такива ужасни рискове — изпъшка Бриджит.
Но Елвира вече бе спряла едно такси.
Мис Марпъл прекара много приятно времето си в Робсън и Клийвър. Освен скъпите, но хубави чаршафи, които купи — тя харесваше ленените чаршафи, защото бяха плътни и хладни — позволи си също и доста много кърпи за чаши, обшити с червено. Наистина беше много трудно да се намерят истински кърпи за чаши. Предлагат ви приличащи на покривки кърпи с щампосани репички и лук, айфелови кули или Трафалгар Скуеър или пък с лимони и портокали. След като даде адреса си в Сейнт Мери Мийд, мис Марпъл хвана автобуса, който я заведе в магазините Арми Енд Нейви.
Лелята на мис Марпъл ги бе посещавала преди много години. Разбира се, сега те не бяха същите. Мис Марпъл отново се замисли за леля Хелън, която си търсеше определен продавач в магазина, седеше удобно в креслото си, носеше боне и нещо, което наричаше черна поплинена мантия. После цял час никой не бързаше и леля Хелън си измисляше всички възможни стоки, които можеше да купи и да прибере, за да ги използва по-късно. Купуваше всичко за Коледа и дори за Великден. Малката Джейн започваше да нервничи и я изпращаха да разглежда сервизите просто за удоволствие.
След като привършеше с покупките си, леля Хелън задаваше въпроси за майката на избрания от нея продавач, за жена му, втория му син и балдъзата. След като прекарваше много приятна сутрин, леля Хелън казваше игриво: „Какво ще каже малкото момиче за една лека закуска?“ После се качваха с асансьора на четвъртия етаж и закусваха, завършвайки с ягодов сладолед. След това си хапваха крем с кафе и шоколад и си отиваха.
Разбира се, магазините Арми Енд Нейви се бяха променили много. Сега те бяха много по-различни от преди. Бяха по-весели и много по-светли. Въпреки че мис Марпъл гледаше към миналото с усмивка, не можеше да не забележи придобивките на настоящето. Все още имаше ресторант и мис Марпъл реши да обядва тук.
Докато разглеждаше грижливо менюто и решаваше какво да си поръча, тя огледа залата и повдигна вежди. Какво необичайно съвпадение! Тук се намираше жената, която не бе виждала никога преди това, с изключение на предишния ден, въпреки че беше срещала много нейни снимки по вестниците — на конни състезания, в Бермуда или до собствения й самолет или кола. Невероятно място. Не знаеше защо, но не можеше да свърже Бес Седжуик с ресторанта на магазина. Нямаше да се учуди, ако я видеше да излиза от някой вертеп в Сохо или от Ковънт Гардън Опера с вечерна рокля и диамантена диадема. Обаче не и на това място, което в представите на мис Марпъл бе свързано с военните и техните жени, дъщери, лели и баби. И все пак Бес Седжуик бе тук, както винаги много елегантна в тъмния си костюм и смарагдена блуза, обядвайки на една каса с някакъв мъж. Млад мъж с дълго ястребово лице, облечен в черно кожено яке. Бяха се навели напред, говореха оживено и пълнеха устата си сякаш без да ги интересува какво ядат.
Може би любовна среща? Да, вероятно. Мъжът трябва да беше 15 — 20 години по-млад от нея, но Бес Седжуик беше много привлекателна жена.
Мис Марпъл погледна към младежа и реши, че е това, което хората наричат „хубав мъж“. Реши също така, че не й харесва много.
— Също като Хари Ръсел — каза си мис Марпъл, която винаги търсеше прототипове в миналото си. — Никога не е донесъл нищо добро на нито една жена, имала връзка с него.
Тя няма да приеме съвета мен, помисли си мис Марпъл, обаче аз мога да й го дам.
Както и да е, любовните истории не я интересуваха, а и по всичко изглеждаше, че Бес Седжуик може да се грижи за себе си много добре, що се отнася до любовните връзки.
Мис Марпъл въздъхна, привърши обяда си и реши да посети отдела за канцеларски материали.
Любопитството или интересът към работите на другите, както го наричаше тя, беше една от характерните черти на мис Марпъл.
Забравяйки умишлено ръкавиците си на масата, тя стана, прекоси помещението и отиде до касата, като мина покрай масата на лейди Седжуик. След като плати мис Марпъл „откри“, че ръкавиците ги няма, върна се да ги вземе и случайно си изпусна чантата. Тя се отвори и различните дреболии се пръснаха. Сервитьорката се спусна да й помогне да ги прибере, а мис Марпъл се олюля и отново разпиля монетите и ключовете.
Тя не спечели кой знае какво от малката хитрост, макар че всичко това не отиде съвсем напразно. Интересното беше, че нито един от двамата, които бяха обект на нейното любопитство, не й обърна голямо внимание, а само я погледнаха, както се гледа една стара дама, която си разпилява нещата.