Выбрать главу

— Стая номер 19 — си каза доволен свещеникът. — Точно така. Чудесно е, че не трябва да си търся хотел: Казват, че сега били много препълнени. Да, Едмънд го каза тази вечер в Атенеум. Много трудно си намерил стая.

Доволен от себе си и от предвидливостта да си запази стая предварително, отецът остави кърито, плати и отново излезе на Кромуел Роуд.

Малко скучно му се струваше да се прибере, след като трябваше да е в Люцерн и да говори по най-различни интересни проблеми. Погледът му бе привлечен от рекламите на някакво кино: „Стените на Йерихон“. Заглавието изглеждаше подходящо. Любопитно беше да се види дали е спазена библейската точност.

Купи си билет и потъна в мрака. Филмът му хареса, въпреки че нямаше връзка с библейската история. Дори Исайя беше пропуснат. Стените на Йерихон изглежда бяха символ в разказа за сватбената клетва на някаква дама. След като стените се разрушаваха няколко пъти, красивата звезда срещна мрачния и груб герой, когото тайно обичаше и те двамата решиха да построят стените отново, така че да издържат по-дълго на изпитанията на времето. Не беше филм, създаден за някой стар свещеник, но отец Пенифадър го хареса много. Не беше от филмите, които гледаше често и почувствува как познанията му за живота се разширяват. Филмът свърши, лампите светнаха, изсвирен бе националният химн и отец Пенифадър потъна в светлините на Лондон, донякъде утешен заради тъжните събития от по-ранната част на вечерта.

Беше приятна вечер и той се запъти пеша към хотел Бъртрам, след като преди това се качи на автобус, който го закара в обратна посока. Когато пристигна, беше полунощ. В полунощ хотел Бъртрам запазваше красивата си декорация. Асансьорът беше на горния етаж в затова отецът се изкачи по стълбите. Когато стигна до стаята си, пъхна ключа в бравата и влезе.

Господи, какво беше това?! Но кой… как…

Той видя вдигнатата ръка много късно…

Пред очите му блеснаха звезди…

Глава 8

Ирландската поща пристигна през нощта или по-точно в здрача на ранната утрин.

Дизеловата машина изсвири предупредително на равни интервали. Движеше се с повече от осемдесет мили в час. Пристигна навреме.

След това доста внезапно удариха спирачките и скоростта намаля, колелетата изскърцаха, задирайки в метала. По-бавно… по-бавно… Кондукторът подаде глава от прозореца, забелязвайки червения сигнал далече напред и влакът спря. Някои от пътниците се събудиха, повечето — не.

Стресната от внезапното спиране, възрастна дама отвори вратата и погледна в коридора. Недалеч от нея бе отворена една от външните врати. Възрастен духовник с гъста бяла коса се катереше по стъпалата. Тя си помисли, че е слязъл на линията да види нещо. Утринният въздух беше доста хладен. Някой от края на коридора каза: „Само сигнал“. Възрастната дама се прибра в купето си и отново се опита да заспи.

По-далеч, срещу влака, тичаше някакъв мъж с фенер. Огнярят слезе от локомотива. Човекът от охраната, който бе слязъл от влака се присъедини към него. Мъжът с фенера приближи и каза задъхан:

— Тежка катастрофа… Дерайлирал товарен влак.

Машинистът погледна кабината, после слезе и се присъедини към другите.

От задната страна на влака, през вратата на последния вагон, която бе оставена отворена за тях, се качиха шестима мъже. Посрещнаха ги шестима пътници от различни купета. С наистина професионална бързина изолираха пощенския вагон. Двама души с маски застанаха на стража от двете страни на вагона с палки в ръце.

Мъж с железничарска униформа мина по коридора на спрелия влак, обяснявайки на тези, които искаха да разберат какво става:

— Блокирана е линията отпред. Десетина минути не повече…

Гласът му звучеше приятелски и уверено.

Машинистът и огнярят лежаха със запушени уста и здраво завързани до локомотива. Мъжът с фенера извика:

— Тук всичко е наред!

Мъжът от охраната лежеше до релсите също така завързан.

В пощенския вагон експертите касоразбивачи бяха свършили работата си. Още две здраво завързани тела лежаха на пода. Специалните пощенски чанти бяха изхвърлени навън, където ги поеха други хора.

В купетата пътниците мърмореха, че железниците не са такива, каквито трябва да бъдат. После, когато пак си легнаха, от здрача долетя мощен рев.

— Господи! Самолет ли е това? — измърмори някаква жена.

— Бих казал, че е състезателна кола.