Излезе от телефонната кабина и забеляза големия плакат до будката за вестници, който гласеше:
„ГОЛЯМ ОБИР ВЪВ ВЛАКА. ИРЛАНДСКАТА ПОЩА НАПАДНАТА ОТ БАНДИТИ“.
Мистър Болард се занимаваше с един клиент, когато вратата се отвори. Той погледна и видя влизащата Елвира Блейк.
— Не — каза тя на помощника, който се приближи до нея. — Ще почакам докато мистър Болард свърши с клиента и Елвира се запъти към освободеното място.
— Добро утро, мистър Болард — каза тя.
— Боя се, че часовникът ви още не е готов, мис Блейк.
— О, не идвам за часовника — заяви Елвира. — Идвам да ви се извиня. Случило се е нещо ужасно — тя отвори чантата си и извади малка кутийка, в която беше гривната с диаманти и сапфири. — Спомняте си, че когато дойдох с часовника и разглеждах някои неща за коледния ми подарък, навън стана нещо. Някой беше прегазен или щеше да бъде прегазен. Изглежда тогава съм държала гривната в ръка и без да мисля съм я мушнала в джоба си. Намерих я тази сутрин и веднага се втурнах да ви я върна. Много съжалявам, мистър Болард, не зная как съм направила такова идиотско нещо.
— Няма нищо, мис Елвира — каза бавно мистър Болард.
— Сигурно сте помислили, че някой я е откраднал.
Чистите й очи срещнаха неговите. Болард каза:
— Не бяхме открили липсата й. Благодаря ви, мис Елвира.
— Почувствувах се ужасно, когато я намерих — каза Елвира. — Е, благодаря ви, че сте толкова мил, мистър Болард.
— Стават много странни грешки — заяви мистър Болард и се усмихна любезно. — Да не мислим повече за това. Но не го правете повече!
Той се засмя като човек, който се шегува.
— О, не — каза Елвира. — Вече ще бъда много внимателна.
Тя се усмихна и излезе от магазина.
— Чудя се — каза си мистър Болард. — Наистина се чудя…
Един от съдружниците му, застанал наблизо, се приближи до него.
— Тя я беше взела, нали? — запита той.
— Да, тя — отговори мистър Болард.
— Но я върна — забеляза съдружникът.
— Да, наистина я върна — съгласи се мистър Болард. — Не го очаквах.
— Искате да кажете, че не сте очаквали да я върне ли?
— Не, в случай, че я беше взела тя.
— Намирате ли, че обяснението й е правдоподобно? — попита съдружникът. — Искам да кажа, че случайно я е пуснала в джоба си?
— Възможно е — каза Болард замислено.
— Или може би е клептомания?
— Или може би е клептомания — съгласи се Болард. — По-вероятно е да я е взела с някаква цел… Но ако е така, защо я връща толкова скоро? Интересно е…
— Добре, че не се обадихме в полицията. Аз настоявах да се обадим.
— Зная, зная. Вие нямате моя голям опит. В този случай беше по-добре да не се обаждаме. — Той добави тихо на себе си: — Все пак, интересно е, много интересно! Чудя се на колко ли години е? Седемнадесет или осемнадесет, предполагам. Сигурно се е забъркала в някаква каша.
— Споменахте, мисля, че се къпела в пари!
— Може да сте наследник и да се къпете в пари — каза Болард, — но на седемнадесет години невинаги можете да разполагате с тях. Смешното е, че обикновено наследниците разполагат с много по-малко пари, отколкото който и да е друг. Това невинаги е добре. Е, не мисля, че някога ще узнаем истината.
Той прибра гривната на мястото й във витрината и затвори капака.
Глава 10
Кантората на Еджъртън, Форбс и Уилъроу се намираше на Блумсбъри — един от онези величествени и внушителни площади, още непочувствали полъха на промяната. Бронзовата им фирма бе износена до неузнаваемост. Компанията съществуваше от преди повече от сто години и доста голяма част от английската буржоазия бяха техни клиенти. В компанията нямаше вече нито един Форбс, нито пък Уилбъроу. Вместо тях бяха Аткинсън — баща и син, Уелш Лойд и шотландецът Макалистър. Но все още имаше един Еджъртън, потомък на първия Еджъртън. Той беше петдесет и двегодишен мъж и беше съветник на няколко семейства, които преди години бяха приемали съветите на дядо му, баща му, чичо му.