В този момент той седеше зад голямо махагоново бюро в хубавата си стая на първия етаж и разговаряше любезно с един унил клиент. Ричард Еджъртън беше хубав мъж, висок и чернокос, с едва прошарени слепоочия и много будни сиви очи. Съветите му биваха винаги добри, макар че рядко подбираше думите си.
— Съвсем искрено казано, Фреди, нямаш никакви доводи. Не и с тези писма, които си написал.
— Не мислиш ли…? — промърмори Фреди.
— Не — отсече Еджъртън. — Единствената надежда е всичко да се уреди извън съда. Иначе може да излезе, че ти самият може да бъдеш подведен под отговорност.
— О, внимавай, Ричард! Отиваш твърде далече.
Телефонът върху бюрото на Еджъртън иззвъня. Той взе слушалката с гримаса.
— Мисля, че ви казах да не ме безпокоите!
От другата страна се чу неясен отговор.
— О, да, да, разбирам! — рече Еджъртън. — Помолете я да почака.
Той остави слушалката и отново се обърна към нещастния си клиент.
— Виж, Фреди! Аз познавам закона, а ти — не. Попаднал си в неприятна каша. Ще направя всичко, за да те измъкна, но това ще ти струва доста. Съмнявам се дали ще склонят на по-малко от дванадесет хиляди.
— Дванайсет хиляди! — Нещастният Фреди бе ужасен. — О, но аз ги нямам, Ричард.
— Е, тогава ще трябва да ги намериш… Винаги се намира начин. Ако тя се съгласи на дванадесет хиляди, имаш късмет, но ако упорства, ще ти струва доста повече.
— Вие адвокатите всички сте акули! — извика Фреди, изправи се и заяви: — Добре, по дяволите, направи всичко, което можеш за мен, Ричард, стари приятелю.
И той излезе, като поклащаше тъжно глава. Ричард Еджъртън прогони Фреди и неговите истории от ума си, като се замисли за следващия си клиент.
— Нейно благородие Елвира Блейк — си каза той тихо. — Какво ли ще иска? — Той вдигна слушалката. — Лорд Фредерик си отиде. Повикайте мис Блейк!
Докато чакаше, той си направи малки изчисления. Колко ли години минаха от…? Трябва да е 15 — 16-годишна… дори може би и повече. Времето върви толкова бързо… Дъщерята на Конистън и на Бес, помисля си той. Чудя се на кого ли прилича.
Вратата се отвори, служителят съобщи за мис Блейк и момичето влезе в стаята. Еджъртън стана от стола и се приближи към нея. По външност тя не приличаше на никого от родителите си. Висока, слаба, много руса, с цвета на Бес, но без нейната жизненост, малко старомодна, въпреки че не можеше да се твърди със сигурност, тъй като в момента бяха модни набори и рюшове.
— Е — каза той като се ръкуваше с нея, — това е изненада. Последният път, когато ви видях, бяхте единадесетгодишна. Елате и седнете тук.
Той й подаде стол и тя седна.
— Предполагам — каза Елвира неуверено, — че първо трябваше да ви пиша и да поискам среща или нещо от този род. Обаче аз съвсем внезапно реших да дойда и използувах възможността, че съм в Лондон.
— А какво правите в Лондон?
— Преглед на зъбите.
— Ужасно нещо са зъбите — заяви Еджъртън. — Безпокоят ни от люлката до гроба. Но аз съм благодарен на зъбите, защото те ми дадоха възможност да ви видя. Бяхте в Италия, нали? И завършихте образованието си в едно от онези училища, които днешните момичета посещават?
— Да — отвърна Елвира. — Графиня Мартинели. Но напуснах и сега живея у Мелфордови в Кент докато реша какво да правя по-нататък.
— Е, надявам се, че ще намерите нещо задоволително. Не мислите ли за университета или за нещо от този род?
— Не — отговори Елвира, — не мисля, че съм достатъчно умна за това. — Тя поспря, преди да заговори отново: — Мисля, че ще се съгласите с нещо, което искам да направя.
Очите на Еджъртън се спряха върху нея и той каза:
— Съгласно завещанието на баща ви аз съм един от вашите настойници. Затова имате пълно право да се обръщате към мен по всяко време.
— Благодаря ви — каза Елвира учтиво.
— Има ли нещо, което ви безпокои? — попита Еджъртън.
— Не, не наистина. Но разбирате ли — аз нищо не зная. Никой никога нищо не ми казва. А винаги ми се е искало да питам.
Той я изгледа внимателно.
— Искате да кажете нещо за вас ли?
— Да — каза Елвира. — Много мило е от ваша страна, че ме разбирате. Чичо Дерек… — тя се поколеба.
— Дерек Лъском ли?
— Да. Аз винаги го наричам чичо.
— Разбирам.
— Той е много мил — заяви Елвира, — но не е човек, който някога ще ви каже нещо. Просто урежда всичко и се тревожи, ако не е така, както аз бих искала да бъде. Естествено, той се съветва с много хора… имам предвид жени, които му казват разни неща. Например графиня Мартинели. Той уреди да отида на училище там.