— А вие не искахте да отидете?
— Не, не това имах предвид. Всичко беше наред. Искам да кажа, че там е място, където почти всеки би отишъл.
— Разбирам.
— Но аз не правя нищо за себе си, например колко пари имам и какво мога да направя с тях, ако поискам.
— Всъщност — каза Еджъртън с подкупваща усмивка — вие искате да говорите по работа, така ли е? Е, мисля, че сте напълно права. Да видим… на колко години сте? Шестнадесет? Седемнадесет?
— Скоро ще навърша двадесет.
— Боже мой! Нямах понятие.
— Знаете ли — започна Елвира, — непрестанно имам чувството, че ме закрилят и пазят. Понякога е добре, но понякога дразни.
— Да, това е старомодно отношение — съгласи се Еджъртън, — но ясно е, че се харесва на Дерек Лъском.
— Той е добър — каза Елвира, — но понякога е много трудно да се говори с него сериозно.
— Да, разбирам, че може да е такъв. Е, колко знаете за себе си, Елвира? За семейството си?
— Зная, че баща ми е умрял, когато съм била на пет години и че майка ми е избягала от него с някой друг, когато съм била двегодишна. Въобще не я помня. Слабо си спомням татко. Той беше много стар си държеше краката върху стол. Обичаше да ругае. Доста се боях от него. След смъртта му живях у една леля или нещо от този род, докато и тя умря. След това заживях с чичо Дерек и сестра му. Но после умря и тя и аз отидох в Италия. Сега чичо Дерек уреди да живея у Мелфордови, които са му братовчеди и са много мили. Имат две дъщери на моя възраст.
— Щастлива ли сте там?
— Не знам още. Много малко съм била там. Всички са ужасно скучни. Искам да разбера колко пари имам.
— Значи искате финансова информация, така ли?
— Да — отвърна Елвира. — Зная, че имам някакви пари. Много ли са?
Еджъртън стана сериозен и отбеляза:
— Да, имате много пари. Баща ви беше много богат. Вие сте единственото му дете. Когато почина, титлата и състоянието му трябваше да останат за един негов братовчед. Обаче той не обичаше братовчед си и затова остави всичко на вас, Елвира. Вие сте много богата или по-точно — ще бъдете, когато навършите двадесет и една година.
— Значи сега не съм богата?
— Да — заяви Еджъртън, — богата сте, но парите не са ваши, докато не станете двадесет и една годишна или не се омъжите. — Той се усмихна. — Не сме ги пропилели. Още ги има. Даже сме увеличили вашия капитал.
— Колко ще имам?
— Когато станете двадесет и една годишна или когато се омъжите, ще имате около шест-седемстотин хиляди лири.
— О, много са. Сигурно затова никой досега не ми е говорил за тях.
Докато Елвира размишляваше, той я наблюдаваше. Много интересно момиче, помисли си той. Изглеждаше невероятно празноглава, но беше нещо много повече от това. Много повече. Той каза с леко иронична мивка:
— Доволна ли сте?
Тя се усмихна.
— Би трябвало да съм доволна, нали?
— Доста по-добре, отколкото да се спечели на лотария.
Тя кимна, но мисълта й беше другаде. После неочаквано запита:
— Кой ще получи парите, ако умра?
— Така, както стоят нещата сега, парите ще получи най-близкият ви роднина.
— Не мога сега да направя завещание, нали? Не мога, докато не навърша двадесет и една година. Така ми казаха.
— Били са съвсем прави.
— Това е наистина доста неприятно. Ако се омъжа и умра, мъжът ми ще вземе парите.
— Да.
— А ако не съм омъжена, ще ги вземе майка ми. Аз действително имам толкова малко близки… не познавам майка си. Каква е тя?
— Забележителна жена — заяви кратко Еджъртън. — Всеки би се съгласил с това.
— Не й ли се е искало понякога да ме види?
— Може би… Мисля, че е твърде възможно да иска, но тъй като е объркала живота си, може би считала, че би било по-добре за вас, ако растете далеч от нея.
— Знаете ли дали тя наистина мисли така?
— Не. Не зная нищо по въпроса.
Елвира стана и каза:
— Благодаря ви. Беше много мило от ваша страна да ми разкажете всичко.
— Мисля, че трябваше да го знаете по-рано — каза Еджъртън.
— Унизително е да не се знае. Чичо Дерек, разбира се, все още ме смята за дете.