Выбрать главу

— Да, мисис Маккре.

— О, да, разбира се. Какво мога да сторя за вас, мисис Маккре?

— Отец Пенифадър още ли е в хотела?

— Радвам се, че се обадихте — каза мис Гориндж. — Ние тук сме твърде обезпокоени и не знаем какво да правим.

— Искате да кажете, че му се е случило нещо ли? Нещастен случай?

— Не, не, нищо подобно. Обаче го очаквахме да се върне от Люцерн в петък или събота.

— Да, така трябваше да бъде.

— Но той не пристигна. Е, това не е толкова чудно. Той не беше освободил стаята си, беше я запазил до вчера, но не се върна, нито пък се обади. Багажът му е още тук. По-голямата част от багажа му. Разбира се — продължи мис Гориндж бързо, — ние знаем, че понякога отецът… е разсеян.

— Да, може да се каже и така.

— Това ни затруднява. Хотелът е толкова пълен. Стаята му е вече ангажирана от друг гост. — След малко тя добави: — Нямаме никаква представа къде е.

— Може да бъде къде ли не — каза горчиво мисис Маккре. — Е, благодаря ви, мис Гориндж.

— Мога ли да направя нещо — безпомощно предложи мис Гориндж.

— Мисля, че скоро ще се обади — каза мисис Маккре.

Тя благодари отново и затвори телефона. Седна до апарата. Не се страхуваше за отеца. Ако му се беше случило нещо досега, щяха да й съобщят. Беше сигурна. Отецът беше това, което мисис Маккре наричаше „разпилян човек“, а разпилените хора ги закриля Провидението. Те можеха, без да внимават или да се замислят за това да прекосят улицата. Не, тя не можеше да си представи отец Пенифадър да пъшка, легнал в някоя болница. Несъмнено беше някъде и щастливо си бъбреше с някой приятел. Може и още да е в чужбина. Бедата беше в това, че тази вечер щеше да пристигне архидякон Симънс, а той очакваше да бъде посрещнат от домакина. Всичко беше много трудно, но както повечето трудности, си имаше добрата страна. Архидякон Симънс щеше да знае какво да направи. Тя щеше да остави всичко в неговите ръце.

Архидякон Симънс беше пълна противоположност на нейния работодател. Той знаеше къде ходи и какво прави. И винаги беше сигурен, че знае какво да направи и как да го направи. Уверен в себе си свещеник. Когато пристигна и бе посрещнат от обясненията и извиненията на мисис Маккре, архидякон Симънс също не се обезпокои.

— Не се тревожете, мисис Маккре — каза той добросърдечно, докато сядаше да похапне каквото му беше приготвила. — Ще открием разсеяния отец. Чували ли сте някога историята на Честъртън? Дж. К. Честъртън, писателят. Позвънил на жена си, след като тръгнал за някаква лекция: „Аз съм на Крю Стейшън. Къде трябваше да отида?“

Той се разсмя. Мисис Маккре се усмихна загрижено. Тя не смяташе, че е много смешно, защото отецът би трябвало да направи точно това.

— Аха! — възкликна архидякон Симънс доволно. — Един от вашите чудесни котлети. Вие сте прекрасна готвачка, мисис Маккре. Предполагам, че моят приятел е във възторг от вас.

Котлетите бяха последвани от пудинг с черничев сок, за който мисис Маккре знаеше, че е един от любимите сладкиши на архидякон Симънс, а после добрият човек се посвети на издирването на изчезналия си приятел. Той се захвана с телефона така енергично и без да се съобразява с разходите, че мисис Маккре прехапа устни, но без истинско неодобрение, защото разбираше, че господарят й трябва да бъде намерен.

След като поговори със сестрата на отец Пенифадър, която слабо се интересуваше от заминаванията и връщанията на брат си и която нямаше и най-малка представа къде е или къде може да бъде, архидякон Симънс разпростря мрежата си по-надалеч. Свърза се отново с хотел Бъртрам и получи възможно най-големи подробности. Отецът беше напуснал хотела на 19-и рано вечерта. Носел малка ръчна чанта, а останалият багаж бил в стаята му. Споменал, че отива на някаква конференция в Люцерн. Не тръгнал направо към летището. Служителят, който го познавал добре, го настанил в такси за Атенеум Клуб. Той е последният човек, който видял отец Пенифадър в хотел Бъртрам. О, да, още една подробност: забравил да остави ключа от стаята си, а го взел със себе си. Това не му се случвало за пръв път.

Преди да се заеме пак с телефона, архидякон Симънс се замисли. Можеше да се обади на лондонското летище. Това щеше да му отнеме известно време. Затова той се обади на доктор Вайсгартен, еврейски учен, за когото беше сигурен, че е присъствал на конференцията.

Доктор Вайсгартен си беше в къщи. Щом разбра кой го търси, той веднага се впусна в разсъждения и критики за конференцията и каза: